Мануел му кресна отдолу на испански:
— Мис Кабрина казва да идвате! Тутакси!
— Почти приключих.
— Не, тутакси! Казва, че има ченгета!
Хлапето явно прекаляваше с американската телевизия. Думата „ченге“ проблесна като завъртяна монета в гъстия сироп на местния испански диалект. Ченгета. Власти. Бремето на всичко, което трябваше да свърши. Досадни спомени, оплетени като сложна дърворезба. Зазяпа се в пустотата. Ейми много му липсваше.
Стоеше високо на склона в гъстата гора. Към него летеше пъстра птица. Носеше се с безгрижни забавени движения, помахваше криле в мекия ветрец откъм далечния Атлантик — мърморещ повей, който облекчаваше теглото на жулещия кожата ден. Сякаш полупрозрачен, силуетът на птицата се мяркаше под тлъстите увиснали облаци, а Тод си я представяше като рееща се торбичка гени, древни и сбръчкани биологични спомени, които въпреки всичко се явяват отново и отново. Далечни времена, литнали към него в многослойния въздух.
Махна с ръка на Мануел.
— Кажи й да ги позабави малко.
Изчака да се получат всички данни и съобщения, оставяйки хладнокръвната и точна част от съзнанието си да свърши това. При всяко нахълтване на местен тежкар стомахът на Тод се свиваше и той насила потискаше стреснатото объркване. Бореше се да опази безметежната си сърцевина, за да продължи с работата си. Очакваше да свикне с цялата тази история, но засега не се получаваше.
Слънчевите батерии върху микробуса събираха повече енергия, ако го оставеше на припек, но после не можеше да влезе в кабината, без да я охлади. Спрял бе тук, горе, за да вижда ясно екипа си. Заряза микробуса и тръгна пеша към останалите от спасителната група.
Спускаше се през километрите джунгла и този терен беше същинско отражение на вътрешните му терзания. Гниещи дънери лъщяха в гаден, наситен изумруден оттенък. Виещи се дъгоцветни лишеи обгръщаха дебелокори дървета. Ботушите му потъваха в дебелата гнилоч долу.
Тук никой и нищо не надделяваше за дълго. Черните петна на големи колкото длан паяци пъплеха по плетеницата от зелено сияние. Екзотична жизненост, неизброими заплахи. Като специалист по опазването на екосистеми се бе научил да забелязва клопките на джунглата и отровните заблуди. Заобиколи шиповете на кръвосмучеща лиана, благоразумно даде път на колона лимонени мравки. Шумолене го съпровождаше в шарените сенки, криещи милиони миниатюрни насилия. Мършоядни пеперуди пърхаха с въгленочерни крилца в търсене на повалените. Високите остриета на тревите разрязваха променливата слънчева светлина. Птици гукаха, чуруликаха и грабваха насекоми от въздуха. Нехайно жестока красота.
Насочи се към сектора, определен за съхранение. Докато се мъкнеше надолу по склона, инсектицидните бомби изпукаха високо сред клоните и пръснаха мъглата си. Буболечки от всевъзможни видове затупаха през листака, трополяха по дънерите в умиращ дъжд. Сивата мътилка се спусна, докосна основата на джунглата и се промъкна в кухините. После непостоянният ветрец я отнесе. Екипът се пръсна в стометровия периметър нагоре по хълма.
„Удряй и граби“, каза си Тод. Взираше се в работниците, облекли торбести дънки и сини работни ризи, които пълзяха на длани и колене. Напредваха по мъничко, изравяха почвени проби, прибираха паднали насекоми, съцветия, стъбълца и дребни бозайници. Всичко, каквото и да е то. Някои отрязваха тъкани от по-големите растения. Други се катереха по хлъзгавата кора на дърветата и бърникаха за мравки, паяци и безброй други твари, които не паднаха, макар мъглата да ги порази. Отделна група прибираше листа и клонки — нямаше как да отмъкват цели дървета. Пък и дори да им бе хрумнало, местните политикани щяха да се разврещят. Правата за дърводобив отдавна бяха продадени на търг.
Тод тръгна покрай плътната редица работници, до един от Аржентина. Прибра няколко личинки и листа, останали незабелязани, и ги пусна в торбата на една жена. Тя му се усмихна и кимна почтително. Повечето тук преливаха от смущаваща благодарност, че изобщо имат работа. Основната идея на Програмата за биосъхранение беше в използването на местна работна ръка. Така си осигуряваха многобройни поддръжници, където и да отидеха. Освен това задържаха разходите на поносимо равнище. Урбанистичният Север даваше парите за последното усилие на отчаянието. Но само падналите до дъното надници на селския Юг позволяваха осъществяването му.