— Той си мислеше, че ме е подхванал хитро. — Ейми се засмя пак, но по-пронизително. И някак крехко. — Може би е очаквал, че ще се прекърша или нещо подобно само като ми покаже, че отдавна е по дирите ни.
Тод виждаше превъзбудата й, която обаче щеше да се изчерпи скоро.
— Според теб с колко хора може да тръгне след нас?
Тя се намръщи.
— Не знам. Кой е той, защо…
Той знаеше, че Ейми скоро ще започне да се тревожи, беше по-добре да заеме мислите й с нещо.
— Предполагам, че е от сигурността на ООН или сродна служба, щом ни е надушил. Не съм сигурен, че знае много.
— Пред мен спомена Специалните операции…
— А на мен каза, че е от „Биосъхранение“, когато се запознахме в Каракас.
— Значи е по петите ни повече от седмица.
Тод изскърца със зъби, опитвайки се да съзре нещо в мастилената джунгла. Нощните птици започваха да се обаждат тихо и въпросително. Никакви други звуци. Къде ли бяха онези?
— Май прекалено сме се набивали на очи.
— Като пренареди Фибоначи в Бочифани ли? Според мен беше много хитро.
Той си призна печално, че отначало мислеше същото. Простичък код — даваш анаграма на математическа редица (лесно е да си спомниш за числата на Фибоначи и по време на теренна работа, всяко е сума от предишните две), а после влагаш истинското съобщение в съответните думи на писмото. Професионалистите в декодирането сигурно се сещат първо за такива схемички. Така му се пада, щом си позволи нагло самодоволство…
— Опитах се да направя съобщенията съвсем мъгляви…
Тя се усмихна уморено със стиснати устни.
— Няма да споря. „Господи, от доста «сокове» ще имам нужда при следващата среща!“ Доста се разбързах, за да имаш вирус-3 за Срещата на върха.
— Извинявай. Прецених, че щамът с по-кратък инкубационен период ще свърши по-добра работа там.
Тя възстанови дишането си и го прегърна.
— Схванах. „Този «свръхгрип» поваля хората с двуседмично закъснение.“ Използвах основната поредица… нали получи писмата ми?
— Че как иначе.
Вече не беше важно. Сърцето й туптеше забързано до гърдите му.
— Аз… носех малко вирус-4.
— Вече е у тях. Все едно.
Тя се поколеба.
— Ние… стигнахме по-далеч, отколкото се надявахме, нали?
— Всичко е свършено. Сега не могат да го спрат.
— Значи край? — зейнаха очите й.
— Още не са ни спипали.
— Как мислиш, дали знаят и за другите?
— Нямам представа.
Вероятно са проследили заразяването, съпоставили са го с пътуващите, съставили са списък на заподозрените. Той и още неколцина имаха съвсем законни задачи, пътуваха надлъж и нашир, можеха да получават замразени проби от вируса, без никой да се усъмни. Ейми беше чудесен свързочен възел за съобщенията, кодирани и вмъкнати в докладите й. Всичко бе просто за разгадаване, щом веднъж някой се досетеше, че за толкова бързото разпространение на разновидности от вируса е необходима усърдна международна група.
— Значи сигурно са заловили Естър и Клайд.
— По дяволите!
Тя го прегърна още по-невъздържано.
Последните отблясъци на деня обвиваха с мътно сияние влажната плетеница от лиани и листа. Някакво шумолене го накара да настръхне. Долови мярналата се сянка навреме, за да се обърне.
Нахвърли му се едър мъжага с късоцевна пушка в ръцете. Тод бутна Ейми настрани, а мъжагата замахна с оръжието, сякаш държеше тояга. Тод отскочи и заби юмрук в шията му. Сблъскаха се. Тласъкът го отхвърли в гъстите папрати. Затъркаляха се, удряха се с лакти.
Заедно се блъснаха в дърво. Тод докопа косата на мъжа. Прасна главата му във варовичен къс, щръкнал от гъстия слой опадали листа. Онзи изстена и се отпусна.
Тод се надигна да огледа къде е Ейми и някой го събори изотзад. Въздухът изфуча от дробовете му и когато се претърколи на гръб, видя двама. Единият държеше Ейми. Другият беше Сегуено, който му подвикна:
— Безсмислено е да упорствате.
— Помислих, че ни нападнаха местни бандити.
Защо пък да не опитва докрай?…
Мъжът срещу него не се усмихна.
— Естествено.
Удареният от Тод още не мърдаше. Сегуено и третият държаха автоматични пистолети, учтиво насочени към краката на Тод.