И се моли. С цялата си душа, защото даже бегълците, които с бой успяваха да се натъпчат в редките самолети и дори да излетят, нямаха особена надежда да намерят убежище, накъдето и да ги отнесеше крилатата машина. Разделяха се семейства. Майки набутваха своите пищящи деца в реактивния лайнер и потъваха отново в гъмжилото, преди самите те да запищят, но по-тихо.
Засега нямаше заповед за изстрелване или поне не се бе разчуло да е дадена, затова може би още имаше време за спасение. Мъничко време. Достатъчно, за да се натъпче терминалът на „Транс Уърлд“, както и всички останали летища навсякъде, с пълчища от ужасени хора. Нямаше съмнение, че ракетите са готови да излетят. Опитът за преврат в Куба се развихри необуздано и една атомна подводница удари по друга с ядрена бойна глава. Всички бяха единодушни, че това е сигналът. Следващото действие щеше да бъде и последното.
Тимоти не знаеше почти нищо за събитията, но пък и нищо не би могъл да стори… освен да плаче, да сънува кошмари и да се подмокря, а всичко това вече се случваше на малчугана. Не знаеше и къде е баща му. Не знаеше и къде е майка му, освен че отиде някъде, за да се опита да се свърже с баща му. Но после тълпата се втурна изведнъж, щом три боинга 747 обявиха, че приемат пътници, и Тимоти бе отнесен далеч от мястото, където стоеше. Стана и по-лошо. Както беше мокър и хремав, започна да му прилошава. Младата жена, която му донесе пастичките, разтревожено опря длан в челото му и я отдръпна безпомощно. Момчето имаше нужда от лекар. Същото обаче важеше за още стотина други — възрастни хора със сърдечни болести, гладни бебета и поне две жени пред раждане.
Ако ужасът бе отминал и трескавите преговори бяха завършили успешно, вероятно Тимоти щеше да се събере отново с родителите си, за да порасне, да се ожени и да ги дари с внуци. Ако едната или другата страна бе успяла да нанесе изпреварващ удар, да разгроми другата и да се спаси, четирийсет години по-късно Тимоти би могъл да е циничен полковник с посивяваща коса в американската военна управа на Ленинград. (Или личен слуга на руски полковник в Детройт.) Или ако майка му бе проявила малко повече настойчивост по-рано, би могъл да се озове в самолета с бегълци, които стигнаха до Питсбърг точно навреме, за да се превърнат в плазма. Или пък ако наглеждащото го момиче се бе уплашило малко повече и бе проявило повече смелост и някак бе успяло да го промъкне през гъмжилото до импровизираните клиники в главния терминал, току-виж някой му бе дал лекарство и се бе намерил още някой да го закриля и да го отведе в убежище, за да оцелее…
Но всъщност тъкмо това се случи!
Тъй като Хари Малибърт пътуваше за участие в семинар на Британското междупланетно дружество в Портсмут, вече пийваше мартини с джин „Бийфитър“ в клуб „Амбасадор“ на летището, когато пренебрегваният телевизор до бара накара всички да го забележат.
Онези глупави системи за оповестяване на нападение с ядрени оръжия, които радиостанциите изпробваха от време на време, но отдавна никой не им обръщаше внимание… Ама че работа, този път беше наистина! Говореха сериозно! Беше зима и заради силния снеговалеж бездруго отложиха полета на Малибърт. Преди да наближи новият час за излитане, върху всички полети наложиха забрана. Никой нямаше да потегли от „Кенеди“, докато някакъв чиновник някъде си не вземеше решение да ги пусне.
И почти веднага летището започна да се пълни с желаещи да избягат. Клуб „Амбасадор“ не се претъпка веднага. Три часа стюардът на входа решително връщаше всеки, посегнал към звънчето, ако не видеше малкия червен пропуск. Но когато храната и напитките в главния терминал почти свършиха, началникът на наземните служби отвори клуба за всички. Така не помогна да се облекчи навалицата отвън, само я пренесе вътре. Почти незабавно комитетът от лекари доброволци извоюва по-голямата част от клуба, за да се заеме с болните и пострадалите във все по-гъстите тълпи. А хората като Хари Малибърт бяха изтласкани в бара. Там го позна един човек от наземните служби, който си поръча джин с тоник не толкова заради алкохола, а за да поеме малко калории.