А мракът не се разпръскваше.
Човешката раса винаги живее на осемдесет дни от глада. Това са общите припаси на цялата планета. Човечеството посрещна ядрената зима с не повече и не по-малко храна от това количество.
Ракетите излетяха на 11 юни. Ако световният килер бе разпределен навсякъде поравно, на 30 август щеше да бъде изядена и последната хапка. Смъртните случаи от глад щяха да започнат и да приключат през следващите шест седмици. И с това щеше да дойде краят на човешката раса.
Но храните не бяха разпределени поравно. Северното полукълбо се оказа хванато в крачка със засетите си поля, на които още не бе израснало нищо. И нищо не израсна. Посевите се подадоха от тъмната пръст в търсене на светлина, не я намериха и умряха. На слънчевите лъчи пречеха плътните облаци прах, които водородните бомби вдигнаха от повърхността. Повтаряше се кредният период, надвисваше гибел.
Разбира се, в богатите страни на Северна Америка и Европа имаше планини от струпани храни, но те се топяха бързо. Тези страни разполагаха и с огромно богатство във вид на домашни животни. Всяко добиче представляваше един милион калории от белтъчини и мазнини. И когато го заколеха, спестяваха хилядите калории зърно и паша, които то щеше да погълне през всеки от отнетите му дни живот. Кравите, свинете и овцете… също козите и конете. И любимите зайчета и пиленца, дори котенцата и хамстерите — всички набързо умряха и бяха изядени, допълвайки запасите от консервирани храни, кореноплодни и зърно. Нямаше ограничени дажби за месото на избитите животни. Трябваше да бъде изядено, преди да се е развалило.
Естествено и в богатите държави припасите не бяха равномерно разпределени. Стадата и силозите не се разполагаха на Таймс Скуеър. Бяха необходими войски за охрана на конвоите с пшеница от Айова към Бостън, Далас и Филаделфия. Не след дълго се наложи да си проправят път с убийства. После и това не беше достатъчно.
Затова гладът връхлетя първо градовете. Когато конвоиращите войници престанаха да конфискуват храна за гражданите и започнаха да я отнемат за себе си, избухнаха бунтовете и настъпи следващата вълна от масова смърт. Тези жертви умряха не от своя глад, а от чуждия.
Това свърши скоро. Към края на „лятото“ скованите от студ останки от градовете си приличаха навсякъде. Във всеки оцеляваха по няколко хиляди изпосталели, премръзнали и отчаяни клетници, които бдяха над съкровищата си от консерви, сушени и замразени храни.
Всяка река по света повлече тиня към устието си, щом последните дървета и треви загинаха и престанаха да задържат пръстта. Всеки дъжд отмиваше почва. Зимната тъма се сгъстяваше и снегът замени пороите. Пламтящите планини вече бяха покрити с лед — призрачни лъскави пръсти, щръкнали в сумрака. Хората можеха да ходят по Темза в Лондон, поне малцината оцелели. И по Хъдзън, по Уанпу, по Мисури между двете половини на Канзас Сити. Лавини се сриваха с тътен върху онова, което доскоро беше Денвър. В изобилието от мъртва дървесина благоденстваха ларви и личинки. Прегладнелите хищници ги изчовъркваха и ги поглъщаха алчно. Някои от тези хищници бяха хора. А последните жители на Хаваите най-после се зарадваха на вездесъщите термити.
Жител на Запада — приятно закръглен от диетата с 2800 калории на ден, тичащ упорито, за да не се разплуе, или печално търпящ угризенията си сутрин, като види затлъстелите си бедра и усети панталона си отеснял — може да оцелее около четирийсет и пет дни без храна. В края на периода тлъстините са изчезнали. Изсмукването на белтъчините от мускулите е доста напреднало. Пълничките домакини или бизнесмени са изгладнели плашила. Но дори в този момент с грижи и внимание здравето може да се възстанови.
След това състоянието се влошава.
Разграждането на веществата стига до нервната система. Настъпва слепота. Тъканта на венците намалява и зъбите падат. Безволието преминава в болки, после в мъки, накрая в кома.
И идва смъртта. За почти всеки жител на Земята…
Четирийсет дни и нощи падаше дъждът. Падаше и температурата. Цялата Исландия се вледени.
С изумление и отначало с плахо облекчение, Хари Малибърт откри, че Исландия е добре подготвена за това. Едно от малкото места на Земята, които могат да потънат в сняг и лед, но да съхранят живота.