Отклониха се от ручея. Край него беше по-лесно да се тича и той бе най-очевидният път за бягство, затова Тод реши да се махнат и да се отдалечат по права линия от бивака. Най-добрата им възможност беше да стигнат до магистралата, до която имаше около пет километра, и да се качат на стоп, преди някой да постави патрули или да спре движението. Ейми знаеше не по-добре от него колко хора са ги подгонили, но щом имаше и втори джип, можеха скоро да докарат подкрепления. Предположи, че в колата разполагат със свястна свързочна апаратура. А в тъмното щяха да се провират няколко часа до магистралата. Времето ще стигне да им затворят всички маршрути за спасение, но въпреки това трябваше да опитат.
Рехавата светлина съвсем избледня. Ейми се задъхваше, според него по-скоро от шока, а не от умората. Личеше й, че не си е отспивала. Оловната нощ се спускаше бързо, когато спряха.
— Той какво ти…
Ейми извади смачкан лист от джоба си.
— Сграбчих го, за да му отвлека вниманието, докато извадя пистолета. — Прихна неочаквано и се закашля. — Стори ми се уплашен. Бях много горда от себе си. Не вярвах, че някога ще си послужа с тази играчка, но когато…
Тод кимаше и се взираше във факса на неговото писмо с подчертани думи тук-там:
„Господи, колко се нуждая от теб! Отгоре на всичко съзнавам, че у мен са се обадили «соковете» — минаха само две седмици, но кога ли ще дойде моментът да си налагам здравомислие? Ей, двама учени, които се бъхтят на косъм от катастрофата, могат да си позволят и малко изкукала ирационалност, нали? Често си представям твоите алабастрови гърди. Жадувам за срещата с теб в дебрите на пищната джунгла, в моята палатка. Спомням си прекрасните ти очи онази вечер в «Бочифани» и броя дните…“
— Той си мислеше, че ме е подхванал хитро. — Ейми се засмя пак, но по-пронизително. И някак крехко. — Може би е очаквал, че ще се прекърша или нещо подобно само като ми покаже, че отдавна е по дирите ни.
Тод виждаше превъзбудата й, която обаче щеше да се изчерпи скоро.
— Според теб с колко хора може да тръгне след нас?
Тя се намръщи.
— Не знам. Кой е той, защо…
Той знаеше, че Ейми скоро ще започне да се тревожи, беше по-добре да заеме мислите й с нещо.
— Предполагам, че е от сигурността на ООН или сродна служба, щом ни е надушил. Не съм сигурен, че знае много.
— Пред мен спомена Специалните операции…
— А на мен каза, че е от „Биосъхранение“, когато се запознахме в Каракас.
— Значи е по петите ни повече от седмица.
Тод изскърца със зъби, опитвайки се да съзре нещо в мастилената джунгла. Нощните птици започваха да се обаждат тихо и въпросително. Никакви други звуци. Къде ли бяха онези?
— Май прекалено сме се набивали на очи.
— Като пренареди Фибоначи в Бочифани ли? Според мен беше много хитро.
Той си призна печално, че отначало мислеше същото. Простичък код — даваш анаграма на математическа редица (лесно е да си спомниш за числата на Фибоначи и по време на теренна работа, всяко е сума от предишните две), а после влагаш истинското съобщение в съответните думи на писмото. Професионалистите в декодирането сигурно се сещат първо за такива схемички. Така му се пада, щом си позволи нагло самодоволство…
— Опитах се да направя съобщенията съвсем мъгляви…
Тя се усмихна уморено със стиснати устни.
— Няма да споря. „Господи, от доста «сокове» ще имам нужда при следващата среща!“ Доста се разбързах, за да имаш вирус-3 за Срещата на върха.
— Извинявай. Прецених, че щамът с по-кратък инкубационен период ще свърши по-добра работа там.
Тя възстанови дишането си и го прегърна.
— Схванах. „Този «свръхгрип» поваля хората с двуседмично закъснение.“ Използвах основната поредица… нали получи писмата ми?
— Че как иначе.
Вече не беше важно. Сърцето й туптеше забързано до гърдите му.
— Аз… носех малко вирус-4.
— Вече е у тях. Все едно.
Тя се поколеба.
— Ние… стигнахме по-далеч, отколкото се надявахме, нали?
— Всичко е свършено. Сега не могат да го спрат.
— Значи край? — зейнаха очите й.
— Още не са ни спипали.
— Как мислиш, дали знаят и за другите?
— Нямам представа.
Вероятно са проследили заразяването, съпоставили са го с пътуващите, съставили са списък на заподозрените. Той и още неколцина имаха съвсем законни задачи, пътуваха надлъж и нашир, можеха да получават замразени проби от вируса, без никой да се усъмни. Ейми беше чудесен свързочен възел за съобщенията, кодирани и вмъкнати в докладите й. Всичко бе просто за разгадаване, щом веднъж някой се досетеше, че за толкова бързото разпространение на разновидности от вируса е необходима усърдна международна група.
— Значи сигурно са заловили Естър и Клайд.
— По дяволите!
Тя го прегърна още по-невъздържано.
Последните отблясъци на деня обвиваха с мътно сияние влажната плетеница от лиани и листа. Някакво шумолене го накара да настръхне. Долови мярналата се сянка навреме, за да се обърне.
Нахвърли му се едър мъжага с късоцевна пушка в ръцете. Тод бутна Ейми настрани, а мъжагата замахна с оръжието, сякаш държеше тояга. Тод отскочи и заби юмрук в шията му. Сблъскаха се. Тласъкът го отхвърли в гъстите папрати. Затъркаляха се, удряха се с лакти.
Заедно се блъснаха в дърво. Тод докопа косата на мъжа. Прасна главата му във варовичен къс, щръкнал от гъстия слой опадали листа. Онзи изстена и се отпусна.
Тод се надигна да огледа къде е Ейми и някой го събори изотзад. Въздухът изфуча от дробовете му и когато се претърколи на гръб, видя двама. Единият държеше Ейми. Другият беше Сегуено, който му подвикна:
— Безсмислено е да упорствате.
— Помислих, че ни нападнаха местни бандити.
Защо пък да не опитва докрай?…
Мъжът срещу него не се усмихна.
— Естествено.
Удареният от Тод още не мърдаше. Сегуено и третият държаха автоматични пистолети, учтиво насочени към краката на Тод.
— Какво, по дяволите…
— Предполагам, че не сте въоръжен?
— Вижте какво, Сегуено…
Взеха раницата му и намериха револвера 38-и калибър на дъното под пакетираните храни. Ейми изглеждаше зашеметена, с широко отворени очи. Поведоха ги обратно нагоре по склона. Не беше лесно и всички се обливаха в пот, докато стигнат до палатката. Там завариха още половин дузина мъже в бледокафявите униформи на ООН. Един от тях донесе стол за Сегуено.
Тод седна на сгъваемия си стол, Ейми се просна на нара и се загледа безчувствено в мушиците, които все така се блъскаха в недостижимия фенер.
— Що за глупости? — пак подхвана Тод, но не успя да вложи никакъв гняв в гласа си.
Искаше му се всичко да мине по-леко за Ейми. Само това го интересуваше сега.
Сегуено разгъна оръфан лист.
— Тя не го е унищожила. Грешка.
Негово писмо до Ейми.
— Това е лично. Нямате право да…
— Изобщо не сте в положение да говорите за права, както много добре знаете според мен.
— Беше Фреди, нали? — с внезапно изострен глас се обади Ейми. — Прекалено приятелски се държеше.
Зъбите на Сегуено лъснаха в трепкащата жълтеникава светлина.
— Никога не бих прозрял толкова умела заблуда. Името на ресторант вместо математическа редица. Но пък аз не съм специалист по кодовете. А във втория абзац започвате поредицата отначало. Много икономично.
Тод си замълча. Един от пазачите — вече смяташе униформените типове за такива — препречваше изхода от палатката, готов да стреля с 9-милиметровия си пистолет. Въпреки напрегнатото мърморене на мъжете отвън се чуваше тихото чуруликане на птиците. Винаги бе харесвал най-много птиците сред всички твари в джунглата. Днес песните им бяха протяжни и жални.
Сегуено извади копия от писмата на Ейми.
— Трябва да призная, че не ги разгадахме. Тя не използва същата редица.
Ейми зяпаше мушиците.
— Толкова е словоохотлива за коли и движение — може би е предавала планове за действие? Но поредното споменаване на „сокове“ показва, че ви носи материал.