Сегуено поизви устни, явно се радваше на превъзходството си.
— Значи сте стигнали до прехващане на частни съобщения по сателитната връзка?
— Имаме неограничени пълномощия.
— И кои сте вие впрочем?
— Специални операции на ООН. Попаднахме на следите на вашата група преди около месец, когато свръхгрипът започна да се разпространява. Та какви са тези „сокове“?
Тод безмълвно завъртя глава, опитвайки се да чуе птиците, скрити високо в листака. Сегуено ловко го зашлеви по бузата. Тод понесе удара, без дори да вдигне глава.
— Аз съм епидемиолог — невъзмутимо сподели Сегуено. — Е, бях такъв преди. И знам, че вие сте асимптоматичен заразоносител.
— Хайде, де! Тогава как екипът ми не се заразява?
Защо пък да не го мъчи на всяка крачка? Ще даде време на Ейми да се опомни от шока. Тя още лежеше безволно, вторачена в кръжащите около фенера насекоми.
— Понякога хората ви се разболяват. Но вие не сте с местните работници през цялото време, а само когато решите. Достатъчно е да вдишат изпаренията от дъха ви, за да се заразят. И подозирам, че преките ви съучастници са ваксинирани… като вас очевидно.
Тод се надяваше, че Кабрина се е измъкнала. Съжали, че не уговори с нея някакъв сигнал за тревога. Беше аматьор в тези занимания.
— Искам да знам всичко — заяви Сегуено.
— Няма да ви дам молекулярното описание, ако говорите за това — подметна безизразно Ейми.
Сегуено се засмя.
— Центърът по молекулярна генетика в Калифорнийския университет се справи с проблема още преди седмица. Тогава узнахме, че някой е предизвикал епидемията нарочно.
Тод и Ейми се спогледаха. Той им се усмихна с наслада.
— Би трябвало да сте ваксинирали и себе си, и всички останали участници в заговора. Но сте бърникали на молекулярно равнище, защото всички до един сте асимптоматични заразоносители.
— Вярно е — предпазливо го изгледа Ейми. — И ви дъхнах в лицето, докато вървяхме насам.
Сегуено се подсмихна кисело.
— Ваксинираха ме преди три дни. Вече разполагаме с ваксина. Нима сериозно сте се надявали, че най-добрите умове в медицината ще се мъчат дълго, докато разнищят тази лудост и измислят лечение?
Тод отвърна спокойно:
— Изненадан съм, че толкова се забавиха.
— Освен това проследихме заразяването, открихме носителите. Оставяхте много характерна диря. Доста умно е да използвате хора със законна работа, които пътуват много. Доколкото разбирам, доктор Ръсел, самият вие сте заразили стотици по време на Петата среща на върха.
Тод сви рамене.
— И аз обикалям насам-натам.
— За да убивате свои колеги.
— Ако щете, наречете го уравнение на отчаянието — рязко се сопна Тод. — Учените пътуват често. И чудесно разпространяват вируса.
— Уравнение ли? Как е възможно да сте такива… — Сегуено се овладя и продължи с леко разтреперан глас: — Като епидемиолог ме озадачават две особености. Тези щамове се различават по заразността си. И все пак всички вируси изглеждат зле скалъпени за предизвикването на пандемия. Първо, убиват само няколко процента от заболелите. И то предимно възрастни хора, които умират от високата температура. — Озъби им се презрително. — Не сте големи майстори в занаята.
— Ъхъ, сигурно сме твърде тъпи — съгласи се Тод.
— Вие и вашата банда — според нас сте неколкостотин, ако не и повече, нали? — сте безумци, а не тъпанари. Защо в такъв случай пораженията се съсредоточават в коремната област? Инфлуенцата е най-гибелна в белите дробове.
Ейми заговори отсечено:
— Във вируса има белтъчини, които действат като йонен канал. Модифицирахме ги с амантадин, за да блокираме преноса на сливащи се глюкопротеини към клетъчната повърхност… но само в белите дробове. — Тя сякаш рецитираше нещо отдавна намислено. Звучеше сковано като увод към изказване на семинар. — Модификациите засилват въздействието в друга конкретна област.
Сегуено кимна.
— Знаем къде, толкова лесно е да се установи. В коремната област.
— Играта свърши — сериозно промълви Тод.
В ЦКЗ сигурно бяха научили всичко досега. Усети как му олекна. Довършиха делото си. Нямаше нужда да крие каквото и да било.
— Тези „сокове“ са вирусът, нали?
Ейми се подвоуми. Кожата се опъваше по високите й скули и блестеше като стъкло в жълтата светлина. Тод седна при нея на нара и я потупа по ръката насърчаващо.
— Скъпа, той нищичко не може да направи.
Ейми кимна сдържано.
— Да, вирусът… но щамът е друг.
Тод добави заядливо:
— За да стане играта по-завързана.
Лицето на Сегуено се разкриви.
— Ах, ти, свиньо!…
— Пак ли ти се прииска да ме зашлевиш? — наежи се Тод.
Щеше му се Сегуено да налети отново. Още кипеше от предишната схватка. Кръвта му пееше прастарата песен на адреналиновия прилив. Надзирателят беше твърде далеч, макар че внимателно наблюдаваше Тод.
Сегуено положи видимо усилие, за да се сдържи.
— Бих ти направил нещо по-лошо. Но аз съм човек с принципи.
— Аз също.
— Ти ли? Вие и двамата сте убийци.
Ейми възрази надменно:
— Ние сме войници.
— Що за армия сте вие… Побъркани.
Лицето й се скова от храбростта, която Тод толкова обичаше в нея — споделената отдаденост, която ги правеше каквито бяха. Тя изрече, сякаш цитираше някого:
— Борим се за постигане на цел и ще заплатим цената.
Сегуено я изгледа с погнуса.
— Изобщо не мога да проумея защо сте хвърлили толкова труд. Вирусът причинява висока температура, но не унищожава клетките във важни системи.
— Фоликулите в яйчниците — натърти Ейми. — Вирусът стимулира синтеза на лутеинизиращ хормон.
Сегуено се смръщи.
— Но това продължава само няколко дни.
— Колкото е необходимо. Така се отключва взаимодействието със стимулиращия фоликулите хормон.
Ейми говореше монотонно, като че се бе подготвяла за този момент през всичките години на усилен труд.
— Значи причинявате разкъсване на някои фоликули в яйчниците. Най-обикновено явление. Просто ускорявате менструалния цикъл.
— Не само на някои фоликули. На всичките.
— На всичките ли?… — Челото му се набръчка от недоумение, после лицето му застина в потрес. — Всички фоликули? Значи яйцеклетките на жената се похабяват наведнъж?
Ейми кимна.
— Вашите хора сигурно вече знаят и това.
Сегуено кимаше разсеяно и шепнеше:
— Получих бюлетина по пътя насам. Имаше нещо за необичайно свойство…
Гласът му затихна. Мятащите се мушици хвърляха трескави сенки по напрегнатите лица, лъснали от пот.
— Значи… те оздравяват. Но стават безплодни.
Тод издиша дълбоко, освободил напрежение, което досега не съзнаваше.
— Това е. Свърши се.
— Значи не сте имали намерение да изтребите мнозина.
Ейми отвърна хладно и отмерено:
— Неизбежен страничен ефект. Треската убива по-слабите хора, предимно старци. Не успяхме да открием как да го предотвратим.
— О, Господи… Няма да има деца.
Тод завъртя глава.
— В около петнайсет процента от случаите не поразява всички фоликули в яйчниците. Но следващото поколение ще е почти десетина пъти по-малобройно.
Сегуено стискаше побелелите си устни.
— Вие сте най-долните престъпници в човешката история.
— Може би — подхвърли Тод.
Изведнъж се почувства уморен, след като всичко свърши. И никак не го интересуваше какво мисли този или онзи.
— Ще ви екзекутират.
— Може би — този път се обади Ейми.
— Как… как можахте?…
— Нашата любов ни вдъхновяваше — яростно изрече Тод. — Самите ние не можехме да имаме деца. Изкривена матка. Просто приложихме метода в по-голям мащаб.
Ейми допълни с равния си безстрастен глас:
— Опитахме се да прикачим акрозом към сперматозоидите, но мъжете непрекъснато синтезират нови. Разковничето беше в жените. Те имат по неколкостотин яйцеклетки. Докопаш ли ги, решил си проблема. И си спасил света.