— Доктор Бенет беше добър лекар — казвам й аз. — И добър човек.
— Е, никой не твърди обратното. Бети, ама наистина трябва да използваш сушилнята, за да си спестиш това навеждане и приклякане. Лошо е за гърба. Не се подмладяваме, нали? Хайде чао.
Размърдва пръстите на дясната си ръка към мен и се маха. Забелязвам, че ноктите й са лакирани в деликатния розово-бял оттенък на току-що измита кожа.
— Нямаш доказателства — отсича Джак. — Само щури подозрения.
На лицето му се е сковала маската на ината. Седи пред бутилка „Мичелъб“ до кухненската маса, уморен като пребито куче от смяната и трите извънредни часа в завода, изобщо не му се слуша. Не го обвинявам. И на мен не ми се приказва за това. В хола Джаки трескаво играе на своето „Нинтендо“, мъчи се да вмести колкото се може повече електронни взривове в оставащото време, преди баща й да окупира телевизора за понеделнишкия вечерен футболен мач. Шон вече излезе с приятели, за да не се завари с пастрока си.
Сядам срещу Джак, стиснала между дланите си чашата с горещо кафе. Искам да се стопля.
— Джак, знам, че нямам доказателства. Не съм детектив.
— Ами тогава остави ченгетата да се оправят. Тяхно задължение си е, не е наше. Ти стой настрана.
— Знаеш, че стоя настрана.
Джак кима. Не се набъркваме в работата на ченгетата, не участваме в никакви комитети в града, дори не се заслушваме много в новините. Не се занимаваме с нищо, което не ни засяга. Джак винаги е бил такъв.
— Само ти казвам какво мисля — добавям. — Поне толкова може, нали?
Чувам как гласът ми засяда някъде по средата между молбата и гнева.
И Джак го чува. Намръщва се, става с бирата в ръка и нежно отпуска другата си длан върху рамото ми.
— Няма защо да питаш, Бетс. На мен казвай каквото искаш. Но на никой друг, ясно? Не искам неприятности, особено за теб и хлапетата. Не е наша грижа. Радвай се, че ние сме здрави, и чукай на дърво.
Усмихва се и отива в хола. Джаки изключва видеоиграта, без да й се крещи, държи се добре. Поглеждам през прозореца на кухнята, но е твърде тъмно, за да видя друго, освен отражението си, пък и прозорецът е обърнат на север, не на изток.
Не съм минавала отвъд реката, откакто Джаки се роди в Емертънската болница преди седем години. Пък и останах там по-малко от денонощие, примолих се на Джак да ме върне вкъщи. Не заради инфекциите, разбира се, тогава още ги нямаше. Но сега ги има и какво ще стане, ако следващия път не малкото момче на Нордстръм има нужда от ендозин, а Джаки? Или Шон?
Щом си бил в Емертънската болница, никой, освен най-близките ти, няма да припари до теб. Понякога и те не смеят. Когато госпожа Уаймър се прибра у дома след операцията, нейната снаха я качи в задната стая на втория етаж, оставяше й храната пред прага на еднократни картонени подноси и сложи в стаята й химическа тоалетна. Дори не помагаше на старицата да изпълзи от леглото, за да я използва. И така продължи цял месец — хирургически маски, ръкавици, хартиени престилки, — докато Роузи Уаймър не се убеди, че госпожа Уаймър не е прихванала в болницата някаква мутирала бактерия, устойчива към лекарства. А Хал Уаймър дори веднъж не се сопна на жена си.
„Хората са уплашени, но ще постъпят както е редно“, ми бе казал Джак единствения предишен път, когато се опитах да поговоря с него за същото. Не си пада много по приказките. Затова и аз се въздържам. Дължа му го.
Но в големите градове не са само уплашени. Изпаднали са в ужас. Дори без да слушам новините, дочувам за безредиците, за специалната полиция, създадена от правителството, за новите бацили, поболели половината хора, а само ендозинът ги лекува, и то понякога. Изобщо не си представям как ще отделят време и усилия за убийството на един лекар от малко градче. И не споделям вярата на Джак, че хората в Емертън непременно ще постъпят както е редно. Твърде добре помня, че не винаги го правят. Как тъй и Джак не помни?
Прав е обаче в едно — нищо не дължа на това градче.
Струпвам чиниите от вечерята в мивката и карам Джаки да се захване с домашното си.
На другия ден отивам с колата до паркинга зад „Фуд Март“.
Няма почти нищо за разглеждане. Снощи валя. До контейнера за отпадъци е захвърлена обърната хирургическа ръкавица, има и парче от жълта лента, с каквато полицията загражда местопрестъпленията. Зърнах и малко картонени кутийки от онези нещица, които се слагат в новите холограмни камери на телевизията. Толкова.
— Чу ли какво сполетя доктор Бенет? — питам Шон на вечеря.
Джак пак е на работа. Джаки седи и си играе със своята Барби, без да подозира, че знам за куклата в скута й.
Шон ме гледа косо изпод плътните си тъмни къдрици и не успявам да разбера какво изразява лицето му.
— Убили са го, защото е предписвал прекалено много антибиотици.
Джаки вдига глава.
— Кой е убил доктора?
— Мръсниците, които си мислят, че управляват тоя град — изтърсва Шон и отмята косата от лицето си. То е пепеляво. — Шибаните шайки на „бдителните“ ще очистят всички ни.
— Стига, Шон — предупреждавам го.
Долната устна на Джаки потреперва.
— Кой ще ни очисти? Мамо…
— Никой никого няма да очиства — заявявам аз. — Шон, престани. Плашиш я.
— Ами, има от какво да се плаши — отвръща Шон, но млъква и се вторачва унило в чинията си.
Вече е на шестнайсет. Имам го от шестнайсет години. Като гледам гъстата черна коса и нацупените устни, мисля си колко е грешно да обичаш по-силно едното си дете. Но не мога да се принудя и дано Господ ми прости, обаче бих пожертвала и Джаки, и Джак заради това момче.
— Шон, искам тази вечер да разтребиш гаража. Обеща на Джак още преди три дни.
— Утре. Днес трябва да изляза.
— А защо има от какво да се плаша? — намесва се Джаки.
— Тази вечер — повтарям.
Джак ме опарва с погледа на ядосан тийнейджър. Очите му са яркосини.
— Не тази вечер, трябва да изляза.
Джаки пак се обажда:
— Защо има от какво…
— Оставаш вкъщи и разтребваш гаража — натъртвам аз.
— Няма. — Гледа ме още по-яростно, но веднага се прекършва. Прилича на баща си, само че не се е метнал на него по нрав. В очите му дори избиват сълзи. — Мамо, утре ще го разтребя, обещавам. Щом се прибера от училище. Но днес трябва да изляза.
— Къде ще ходиш?
— Просто ще се помотая.
Джаки настоява:
— Защо да се плаша? От какво? Мамо!
Шон се обръща към нея.
— Няма от какво, Джаки Драката. Всичко ще се оправи. Тъй или иначе.
Вслушвам се в тона му и страхът ме пронизва изведнъж като болката при раждане.
— Джаки — казвам й, — вече можеш да си поиграеш с „Нинтендо“. Аз ще разчистя масата.
Лицето й грейва. Изфучава на подскоци към хола, а аз се взирам в сина си.
— Защо пък „тъй или иначе“? Шон, какво става?
— Нищо — отвръща той.
После въпреки посивялото си лице се вглежда в очите ми и се усмихва нежно. За пръв път — наистина за пръв път! — виждам колко прилича на баща си. Способен е да ме лъже с нежност.
Два дни по-късно, точно като се връщах от „Фуд Март“, те се свързаха с мен.
Убийството се задържа в новините две вечери поред и го забравиха. На паркинга видях още разпилени боклуци от телевизионните екипи. Имаше и бутилка от вино, заровена до половината в спечената пръст, със затъкнати в нея жълти рози. Наблизо бе оставена празна кошница, в каквито се продават скъпи сушени цветя в магазинчето на Бони. Притисната с камъни. Позагледах я и си спомних, че Бони Уидълстийн затвори магазинчето преди няколко месеца. Абсцесът й не се поддаваше на лечение и след като я изписаха от болницата, никой от тази страна на реката не би купил цветя от нея.
А пред къщата Силвия Джеймс ме чака в черния си „Алгол“. Щом я виждам, всички парченца се наместват в главата ми.
— Силвия… — изричам безизразно.