Тя излиза от спортната си кола и ми се усмихва светски.
— Елизабет! Колко е хубаво да те видя пак!
Не й отговарям. Не е идвала да ме види от седемнайсет години. Носи немски сладкиш, все едно той ще й отвори вратата на моя дом. Още е руса, още е стройна, още е добре облечена. Червилото й е яркочервено, а би трябвало цялото й лице да е с този цвят в момента.
Все пак я пускам вътре, а сърцето удря бавно и тежко в гърдите ми. „Шон. Шон.“
Щом се озоваваме в къщата, коравата й усмивчица избледнява и тя проявява достатъчно срам да изглежда притеснена.
— Елизабет…
— Бети — прекъсвам я. — Вече предпочитам Бети.
— Бети. Първо те моля да ми простиш, че не… че не те подкрепих в онази неприятна бъркотия. Знам, че беше отдавна, но въпреки това… Аз… не ти бях много добра приятелка. — Тя се колебае и добавя: — Уплаших се от цялата онази история.
Иде ми да й кажа троснато: „Ти ли се уплаши?“ Но не го правя.
Вече изобщо не се сещам за старите тъпотии. Дори когато Шон е пред мен. Особено когато Шон е пред мен.
Преди седемнайсет години със Силвия завършвахме гимназията и бяхме неразделни дружки. И двете нямахме сестри, затова взаимно влязохме в тази роля, макар че семейството й не пърхаше от радост, че скъпоценната им дъщеричка се шматка с такава като мен. Силвия не ги слушаше, а аз пренебрегвах пиянските предупреждения на леля си, единственото подобие на семейство, което имах. Различията помежду ни нямаха значение. Ние бяхме Силвия и Елизабет, двете най-хубави и дръзки момичета в последния клас, пред които се откриваше академичното бъдеще.
А после изведнъж се оказах без бъдеще. В дома на Силвия се запознах с Рандолф Сатлър, млад ординатор в болничното отделение, ръководено от баща й. Забременях и Рандолф ме заряза, а аз се отказах от тестовете за бащинство, защото щом той не искаше мен и детето, моята пресилена гордост не би ми позволила да се натрапвам на мъж. Точно това разправях на всички наоколо и го внушавах на себе си. Бях на осемнайсет. Не подозирах колко изтъркани са истории като моята. И колко отегчителни. Въобразявах си, че единствена аз в целия широк свят бих могла да се чувствам толкова скапана.
И след като Шон се роди в Емертънската болница, а Ранди се сгоди в деня, в който занесох бебето си „у дома“ при моята умираща леля, отскочих до големия град и си купих „Смит & Уесън“, после потроших с куршуми всички стъкла в уж безлюдната къща на Ранди отвъд реката. Улучих градинаря, който се черпел на спокойствие от барчето на Сатлърови в хола. Съдията ми лепна седем и половина до десет годинки, от които излежах пет, и то само защото моят адвокат пледира, че съм изпаднала в депресия, след като съм била изоставена. Градинарят оздравя и отиде да си харчи пенсията в Маями, а доктор Сатлър се издигна до медицински директор в Мемориалната и стана още каква ли не важна клечка в градчето. Силвия пък нито веднъж не дойде на свиждане в изправителния център „Бедфорд Хилз“. Никой не идваше освен Джак, който докато Силвия и Елизабет се фръцкаха в гимназията на Емертън, вече бе зарязал ученето и опаковаше покупките на клиентите във „Фуд Март“. След като ме освободиха от „Бедфорд“, единствената причина семейството попечители да ми върнат Шон беше фактът, че Джак се ожени за мен.
Живеем в Емертън, но не сме част от него.
Силвия оставя сладкиша на кухненската маса и сяда, без да я поканя. Виждам, че е приключила с извиненията. И досега е достатъчно хитра да знае, че за някои неща не можеш да се извиниш.
— Елиз… Бети, не съм дошла да си говорим за миналото. Дойдох по повод убийството на доктор Бенет.
— Това не ме засяга.
— Засяга всички ни. Дан Мур ти е съсед.
Продължавам да си държа езика зад зъбите.
— Той, Сиси, Джим Дайър и Том Брунели са главатарите в тайна организация, която иска да закрие Емертънската болница. Според тях тя е хранителна среда за инфекции, които са устойчиви към всеки антибиотик, освен ендозина. Е, прави са, но така е във всички болници. Само че Дан и групата му са решили да наказват всеки лекар, който предписва ендозин, за да не се появят устойчиви и към него микроби и да действа, когато някой от тях има нужда от лекарството.
— Силвия… — името звучи странно от устата ми след толкова време — … пак ти казвам, че това не ме засяга.
— Аз пък ти повтарям, че те засяга. Имаме нужда от теб, Елиз… Бети. Ти си съседка на Дан и Сиси. Можеш да ни казваш кога излизат, изобщо всичко подозрително. Бети, ние не сме насилническа група като тях. Не вършим нищо незаконно. Не убиваме хора и не взривяваме мостове, не заплашваме онези като семейство Нордстръм, които получават ендозин за болното си хлапе, но си остават, общо взето, невежи бачкатори…
Тя се запъва. И ние двамата с Джак си оставаме, общо взето, невежи бачкатори. Казвам студено:
— Силвия, не мога да ти помогна.
— Съжалявам, Бети. Не се изразих добре. Чуй ме, това е много по-важно от всичко, което се случи преди повече от петнайсет години! Не разбираш ли? — Тя се навежда по-близо до мен над масата. — Цялата страна е затънала в тази каша. Вече се разрасна до криза в здравеопазването като онази с испанската инфлуенца през 1918 година, а едва е започнала! Устойчивите срещу лекарства бактерии могат да създават ново поколение на всеки двайсет минути, разменят си устойчивите гени не само в границите на един вид, но и между видовете. Бактериите побеждават. А хора като онези Мур се възползват от това, за да влошат още повече разпадането на дори елементарната почтеност в обществото.
Като ученичка в гимназията Силвия участваше в отбора по реторика. Но в онзи предишен живот и аз бях в същия отбор.
— Щом групата на Мур се опитва да попречи на употребата на ендозин, не се ли борят и тези хора срещу появата на още по-устойчиви бактерии? И ако е вярно, може би тъкмо те, а не вие, в края на краищата допринасят за здравето на обществото?
— С динамит. Със сплашване. С убийства. Бети, знам, че не одобряваш такива похвати. Нямаше да съм тук и да ти говоря за нашата контрагрупа, ако подозирах, че не е така. Преди да дойда, те огледахме много придирчиво що за човек си. Сега. Ти и съпругът ти спазвате законите, гласувате, давате пари на Фонда за сираците от СПИН…
— Как научихте? Нали уж трябваше да е анонимно!
— … подписахте петицията за защита на бездомниците от тормоз. А съпругът ти участваше в състава от съдебни заседатели, който призна Пол Кийн за виновен в измама, макар че неговите машинации с недвижима собственост бяха толкова благодатни за икономиката на Емертън. Вие…
— Я престани — скастрих я. — Нямате право да ме проучвате, като че съм някакъв престъпник!
Само че бях, разбира се. Някога. Не и сега. Силвия е права — Джак и аз вярваме в закона и реда, но подбудите ни са различни. Джак е такъв, защото и баща му, и дядо му са вярвали в същото. А аз — защото в „Бедфорд“ научих, че наложените правила единствени възпират поне малко хищниците, които Силвия Джеймс не е виждала дори в кошмарите си. И от които исках да опазя децата си.
— Бети, мнозина са на наша страна — упорства Силвия. — Онези, които не искат да гледат как този град пропада в насилието като Олбъни, Сиракюс или още по-зле — като Ню Йорк.
Преди месец взривиха Нюйоркската болница в Куинс. Цялата, с множество свързани бомби със закъснител. Хиляда и седемстотин души загинаха за не повече от минута.
— Групата е шарена — продължава тя. — Някои от видните хора в града, домакини, учители, почти всички медицински работници от болницата. Всички, на които не им е безразлично какво ще сполети Емертън.
— Значи сте сбъркали с мен — отсичам по-рязко, отколкото ми се иска. — Не ми пука за Емертън.
— Имаш си причини — хладнокръвно признава Силвия. — Знам, че и аз съм една от тях. Но си мисля, че ти ще ни помогнеш, Елизабет. Знам, че си загрижена за сина си. Всички виждаме колко добра майка си.
Ето, тя първа спомена името на Шон.
— Пак сбърка, Силвия. Нямам нужда от вас да закриляте Шон, а ако си го оставила да се забърка с вас, ще ти се прииска да не се беше раждала. Направих всичко по силите си, за да не го изцапа онова, което стана преди седемнайсет години. Изобщо не му трябва да се меша с вашия „медицински персонал от болницата“. И съм абсолютно сигурна, че Шон нищичко не дължи на този град, дори не се е намерил кой да го прибере, когато леля ми умря, и е трябвало да отиде при…