— Елизабет?!
Натежал, остарял, но си е същият. Тъмна коса, сини очи… Виждам това лице всеки ден на вечеря. Гледала съм го на футболни мачове, в училищни театрални постановки, надвесено над играчките. Доктор Сатлър май се е втресъл от появата ми повече, отколкото очаквах — лицето му белее, на челото му избива пот.
— Здрасти, Ранди.
— Елизабет, не можеш да влизаш тук. Трябва да си тръгнеш…
— Заради стафилокока ли? Да не мислиш, че ми пука? Нали съм в болница, Ранди? Тук държите ендозина. Тук е безопасно. Освен ако взривят тая дупка, докато съм вътре.
Той гледа втренчено лявата ми ръка, която още не е пуснала дръжката на вратата. После се вторачва в оръжието, което държа с дясната. „Смит & Уесън“ на седемнайсет години и през пет от тях не беше почистван и смазван, скрит под пода на гаража в къщата на леля ми. Но още е годен за стрелба.
— Няма да те гръмна, Ранди. Хич не ме интересува дали си жив или мъртъв. Но ти ще ми помогнеш. Не мога да намеря сина си… — „Твоя син!“ — … а Силвия Годард ми каза, че се е забъркал с групата, която взриви моста. Крие се някъде с тях, може би уплашен до побъркване. Ти познаваш всички в града, влиятелните хора, затова ще се обадиш по оня телефон и ще научиш къде е Шон.
— И без това щях да го направя — уверява ме Ранди и вече изглежда какъвто го помня — нетърпелив и самоуверен. Но не съвсем. По бледото му лице все още избива пот. — Елизабет, махни тази глупава играчка.
— Няма.
— Ох, да му се…
Обръща ми гръб и набира номер.
— Кам? Ранди Сатлър се обажда. Би ли могъл… не, не е за това… Не. Още не.
Камерън Уит. Кметът. А синът му е шеф на петте ченгета в Емертън.
— Направи ми услуга. Едно хлапе се е запиляло… Знам, Кам. Не е необходимо да ми втълпяваш за вредата от бавенето… Но може би вече си чувал за момчето. Шон Бейкър.
— Пуласки. Шон Пуласки.
Дори това не знае.
— Шон Пуласки. Ами да, същият… Добре. Обади ми се. Казах ти вече. Още не. — Затваря телефона. — Кам ще ги накара да го потърсят и ще се свърже с мен. А сега, Елизабет, няма ли да прибереш този нелеп револвер?
— Още не съм те чула да кажеш „благодаря“ на някого.
Думите изскачат сами. Мамка му, мамка му, мамка му!
— На Кам или на теб, че още не си ме застреляла?
Говори съвсем спокойно и само по това познавам колко е вбесен. Никой не заповядва на доктор Ранди Сатлър под дулото на оръжието. А някаква частичка от ума ми се чуди защо той не вика охраната.
— Добре, де — проточвам. — Бездруго съм дошла, дай ми една доза ендозин за всеки случай.
Продължава да впива в мен този хладен яростен поглед.
— Твърде късно е, Елизабет.
— Как тъй е твърде късно? Нямате ли ендозин?
— Имаме, разбира се.
Изведнъж той се олюлява лекичко, протяга ръка зад гърба си и се подпира на маса, отрупана с чаши и хартии.
— Ранди, ти си болен.
— Така е. И не от нещо, което се лекува с ендозин. Ех, Елизабет, не можа ли първо да ми се обадиш? Щях да потърся Шон заради теб.
— Да, бе. Както много напираше да помогнеш в отглеждането му.
— Никога не си ме молила.
Личи си, че говори сериозно. Искрено вярва, че пълното му нехайство към неговия син е по моя вина. Ясно ми е, че Ранди дава само онова, за което са го помолили. Чака царствено хората да изпросят помощта му и тогава ги удостоява с нея. Ако така му е удобно.
— Ей, хващам се на бас — казвам му, — че дечицата, които си народихте с жена ти, са направо сладурчета.
Кръвта нахлува в лицето му и виждам, че съм уцелила болното място. Сините му очи потъмняват, заприличва на Джак, преди да избухне като бомба. Само че Ранди не е Джак. Избухването е прекалено просташко за него. Вместо това изтърсва:
— Постъпи глупаво, като дойде тук. Не си ли слушала новините?
Не бях ги слушала.
— Центърът за контрол на заболяванията обяви публично снощи онова, което медиците знаеха от седмици. Силно заразен щам на Staphylococcus aureus се е внедрил в устойчиви към ендозин плазмиди на ентерококи. — Спира, защото остана без дъх. — Може би същото се е случило и с пневмококите.
— Какво означава това?
— Означава, тъпа гъско, че вече има особено заразни инфекции, които нямаме с какво да лекуваме. Никакви антибиотици, дори ендозин. Този стафилокок е устойчив към всичко. И може да оцелява навсякъде.
Отпускам ръката с револвера. Празният паркинг. Липсата на охрана, която да повика. Мъжът, който не искаше да влезе в асансьора. Лицето на Ранди.
— И ти си го прихванал.
— Всички го прихванахме. Всеки… в болницата. А като влезе насила тук, вероятно и ти си се заразила.
— Ще умреш — отбелязвам едва ли не с надежда.
Той обаче се усмихва.
Стои си с бялата престилка и се поти като пришпорен кон. С мъка се задържа на краката си, за малко му се размина да го гръмне жена, която заряза бременна, а се усмихва. Сините му очи блестят. Прилича на един портрет, веднъж го видях в книга през отдавнашните времена, когато четях в захлас. Не се сещам веднага, че беше един от гимназиалните ми учебници по история на света. Портрет на някакъв пълководец.
— Всеки умира рано или късно — напомня ми Ранди. — Но на мен няма да ми се случи точно сега. Поне… се надявам.
Небрежно тръгва към мен и аз се дърпам. Той се смее.
— Елизабет, нямам намерение да те заразя нарочно. Аз съм лекар. Само ми дай оръжието.
— Не.
— Както искаш. Слушай… какво знаеш за бубонната чума през четиринайсети век?
— Нищо — отвръщам, макар да знам това-онова.
Защо ли пред Ранди винаги се правя на по-тъпа, отколкото съм?
— Значи нищо няма да ти обясня, като ти кажа, че този мутирал стафилокок има не по-малък потенциал… — пак млъква и гълта въздух — … за бързо и фатално разпространение. Благоденства навсякъде. Дори по дръжките на вратите.
— Тогава ти защо се хилиш, копеле такова?
Александър. Негов беше портретът. Александър Велики.
— Защото аз… Защото ЦКЗ разпространи… Бях в националния екип, който откри…
Лицето му се променя отново. Става още по-бледо. И той се свлича на пода.
Докопвам го, обръщам го на гръб и опипвам челото му. Направо гори. Хвърлям се към вратата.
— Сестра! Докторе! Тук има болен лекар!
Никой не притичва.
Хуквам по коридорите. Респираторната терапия е безлюдна. Поддръжката също. Натискам копчето на асансьора, но преди кабината да спре, се втурвам обратно при Ранди.
И стърча над него, както се е свил на пода и се мъчи да диша.
Мечтала съм си за подобен миг с години. И наяве, и насън, в Емертън и в „Бедфорд Хилз“, и в прегръдките на Джак. Представяла съм си го в хиляди мелодраматични версии. И ето ти го Ранди, безпомощен и умоляващ, пък аз съм силна и стоя над него, мога преспокойно да изляза и да го зарежа да умре. Мога.
Мокря кърпа със студена вода, изстисквам я и я слагам на челото му. После намирам лед в хладилника и го добавям. А той ме гледа и дишането му хъхри като стара машина.
— Елизабет… Донеси ми… спринцовката от кутията… на онази маса.
Правя каквото ми казва.
— Ранди, кого да повикам? Къде да го търся?
— Никого. Не съм толкова зле… колкото изглеждам. Още не. Това е първоначалното… задушаване.
Той взема спринцовката.
— В нея лекарството за теб ли е? Нали уж ендозинът не помагал срещу тая нова инфекция?
Лицето му вече е с малко по-нормален цвят.
— Не е лекарство. И не е за мен. А за теб.
Погледът му не трепва. И проумявам, че Ранди никога няма да се примоли, няма да си признае, че е безпомощен. Дори никога няма да му щукне, че е безпомощен.
— Чуй ме, Елизабет. И ти си… почти сигурно е…
Някъде далеч започва да вие сирена. Ранди не се заслушва. Най-неочаквано гласът му става много по-уверен, макар че пак се е изпотил и очите му направо светят от треската. Или от нещо друго.
— Този стафилокок не се поддава на нищо, което можем да стоварим върху него. Цефалоспорини, аминоглюкозиди, ванкомицин, дори ендозин… Ще изпадна в грам-позитивен септичен шок… — Очите му се изцъклят, но след малко той май пак улавя нишката на мислите си. — Изчерпахме всички методи за насрещен удар. Клетъчни стени, бактериални рибозоми, проникване на фолиева киселина. Микробите просто създават контрамерки. Като бета-лактамазата.