— Изследваме най-различни неща.
— Мен ме интересуват фиксаторите. Какъв е смисълът да създаваш високодобивни сортове зърнени храни, след като страните от Третия свят не могат да извлекат полза от тях, тъй като нямат пари за торове?
— Може би ще трябва да открием начини да произвеждаме по-евтини торове — усмихна се тя.
Прекарахме следобеда в обиколка на експерименталните блокове и изслушахме лекция за най-новите опити с колхицин. Бях много впечатлен. Чрез свеждане на времето за създаване на действително нов сорт от дванайсет на осем години бе спечелена поне една точка срещу неумолимата прогресия на Малтус, според която броят на устите, които трябва да бъдат нахранени, винаги ще расте по-бързо от обема на продукцията, необходима за изхранването.
По обратния път за Кембридж реших да поговоря по този въпрос с д-р Шеран.
— Към 2000 година населението на света ще надвиши 6 милиарда души — казах. — Това означава, че ще трябва да увеличим производството на храни най-малкото с 50 процента, и то само за да успеем да задържим глада на сегашното му равнище. Необходими са пробиви.
— Или действен контрол върху раждаемостта — изказа предположение тя.
— Което може да се постигне само при повишаване на жизненото равнище.
— За да се повиши жизненото равнище обаче, трябва да се увеличи производството на храни най-малкото със 100 процента. Смятате ли, че е осъществимо?
— Да се получат два житни класа там, където преди това е растял само един? Разбира се, че е осъществимо.
— За двайсет години?
— Подобряването на сортовете е само един от необходимите елементи — поясних. — Трябва да се постигне напредък и в самата техника на земеделието: по-добро напояване, по-добро съхраняване на почвата, по-евтини торове и така нататък. Всичко това е от жизненоважно значение. Важно е обаче да се проведе операция на широк фронт. И ние можем да го постигнем. Трябва да го постигнем.
— Знаете ли, говорите точно като баща ми — отвърна тя с усмивка.
— Говоря точно и като собствения си баща.
Вечерта гледахме филм, спонсориран от „Импириъл Кемикъл Индъстрис“, а после се озовахме в бара. Вече бях успял да разбера, че малкото й име е Наташа. Зададох още въпроси и установих, че майка й е рускиня, а баща й — евразиец.
— Хибрид Ф2? — възкликнах ентусиазирано. — Наистина много интересно. Омъжена ли си?
Тя поклати глава в знак на отрицание.
— Обаче скоро ще се омъжваш, нали?
— Защо пък?
— Да не би да искаш да ми кажеш, че няма някой, който да се върти около теб? Наташа, ти си наистина страхотна. Ти си най-фантастичната микробиоложка, която съм виждал. И при това си хибрид Ф2!
Не я излъгах. Имаше външността на момичетата, които понякога бях зървал в прегръдките на самодоволни млади консерватори на дансинга на хотел „Маркиз“ в Грантъм. Сладки праскови от градина, заградена с бодлива тел. Просто не можех да повярвам на късмета си.
Тя тактично смени темата и попита с какво се занимавам в „Биотек“. Казах й, че се опитвам да създам подобрени щамове от бактерията ризобия, задържаща азот, и да ги накарам да си сътрудничат с житните растения. Обясних й, че според мен е необходимо да се вградят гени на ризобия в зърнените култури, за да могат растенията да образуват коренни грудки и да започнат да създават собствени разтворими нитрати. Добавих, че имам предчувствие: някъде по света не може да не съществуват сортове диви зърнени култури, успели да решат този проблем. Ако съумеем да открием такива култури и да повишим добивите им с помощта на колхициновата техника, битката ще бъде най-малкото наполовина спечелена.
Продължихме да разговаряме и да споделяме какви ли не идеи, докато по едно време усетих, че започват да гасят светлините на бара. Погледнах часовника си и за свое удивление установих, че отдавна бе минало полунощ. Дадох си сметка, че току-що бях изживял трите най-вълнуващи и приятни часа в своя живот.
Изкарах последната сутрин от конференцията в компанията на Наташа и успях да я убедя, че ще оползотворим времето си по-разумно в разходка с лодка по реката, вместо да ходим на лекция за залесяването на Кашмир. Веднага щом се озовахме в лодката, възобнових разговора от предишната вечер. Разпитах я за заниманията й в Съсекс и научих, че през изминалата година се е занимавала с вграждането на азотно фиксиращи гени в ДНК на хлоропласти. Целта на занятието бе да се убеди растението да трупа азот в собствените си листа. Идеята ми се стори много интересна, но нямаше как да се материализира бързо. Споделих това с нея.
— И при теб няма да се получи по-бързо — отвърна тя. — Досега никой не е успял да разгадае кода на ДНК, позволяващ на ризобия да сътрудничи с приемниците си.
— Добре, в такъв случай ми обещай, че ако научиш нещо по въпроса, ще ме уведомиш. Малко помощ не би ми дошла зле.
— Сериозно ли говориш?
Нещо в начина, по който зададе този въпрос, не ми хареса. Погледнах я.
— Да, говоря съвсем сериозно. Защо питаш?
— Просто така.
Още тогава усетих, че зад привидно небрежния й въпрос се криеше нещо недоизказано. Същевременно обаче си давах сметка, че не притежавам такта, необходим за изясняването му, без да изглеждам неприемливо любопитен. Запазих тези реплики на заден план в съзнанието си и едва вечерта, когато преполовявахме второто си питие, успях по заобиколен път да се върна към темата. Установих, че тя тогава е била на път да прекъсне мъчителна и доста сериозна връзка с един от колегите си в Съсекс.
— Това означава ли, че ти се иска малко да смениш обстановката? — попитах открито.
— Една такава промяна има своите предимства — съгласи се тя. — Стига, разбира се, да успея да открия нещо по собствената си специалност. Миналия месец дори изпратих писмо с молба за работа в „Юнилевър“, но после размислих.
В този момент задействах ума си на пълни обороти. Подадох й своя бележник и химикалка.
— Остави ми твоя адрес и телефонен номер — казах й. — След завръщането си в Грантъм ще поговоря с нашия Голям бял баща. Сигурен съм, че в „Биотек“ в най-скоро време ще може да се открие някаква подходяща работа.
— Наистина ли? — попита тя. — Каква работа имаш предвид?
— От доста време в отдела се говори за нещо. Това, което знам с положителност, е, че ще отпуснат допълнителни средства за финансиране на нашите генетични изследвания. Следователно ще назначат още хора. Защо пък един от тях да не е красива микробиоложка, специализирала се в прехвърлянето на ДНК? А и съм готов да се обзаложа, че заплатата ще е по-голяма от тази в Съсекс.
— В това съм сигурна — отвърна тя с усмивка и ми върна бележника и химикалката.
Днес, когато размишлявам над случилото се през изминалите месеци, стигам до извода, че в него, поне що се отнася до мен, могат да се обособят пет отделни епизода. Може би думата „епизоди“ не е най-подходящата, но ще я използвам. Първият, разбира се, е свързан с татко, с неговите напътствия и съвети и най-вече с неговата вяра в мен. Без тях по всяка вероятност въобще нямаше да се занимавам с наука. Вторият беше запознаването ми с Нати през 1982 година на конференцията на ЮНИДО. Третият безспорно бе срещата ми с доктор Санчарес в Аякучо.
През лятото на 1988 година с Нати се оказахме в Южна Америка в резултат на поредица от събития, най-важното от които бе поглъщането на „Биотек“ от „Монагри“ през 1986 г. Когато това се случи, с Нати вече имахме представа за възможните му последици. И двамата бяхме повишени, а на моя проект, свързан с ризобия, бяха възложени големи надежди. Предимно заради обещаващите резултати от опитите с ГХ3.
За разлика от „Биотек“, който се занимаваше главно с Англия и останалата част от Европа, базираната в САЩ транснационална компания „Монагри“ имаше широки връзки с Третия свят. Нещо повече, в ръководството й възлагаха големи надежди на това, което обичаха да възприемат като „мултинационална кръстоска“. Когато резултатите от опитите с ГХ3 стигнаха до Лос Анджелес и бяха захранени в компютрите, получи се препоръка д-р Клайв Удхаус да замине за Южна Америка и да опраши с интелигентните си полени периферията на огромната монагрийска империя. За щастие по това време д-р Удхаус вече бе в състояние да постави условието да бъде придружен от своята колежка д-р Шеран и така на 3 май 1988 година с Нати се озовахме в трансконтиненталния полет, водещ до Сау Паулу. Това бе първата част от пътешествие, по време на което в течение на три седмици и половина трябваше да посетим пет страни. Най-забавното е, че Аякучо изобщо не беше включен в нашия маршрут!