Трябваше да прекараме два дни в перуанския град Кахамарка, след това да престоим още четири дни в еквадорския град Кито и после да се върнем у дома през Богота. Някъде между Ла Пас и Лима обаче частният самолет на компанията, с който пътувахме, се повреди и му се наложи да се приземи по спешност в Аякучо. Оттам се обадих на хората от „Монагри“ в Кахамарка и им обясних случилото се. Те казаха, че след малко ще ни потърсят. Устроихме се в хотела на летището и излязохме да огледаме града. Когато след два часа се върнахме в хотела, там ни очакваше строен мъж със загоряло лице и сиви коси, който на превъзходен американски английски ни се представи като д-р Хайме Санчарес. От него научихме, че ремонтът на самолета ще продължи поне 24 часа. Покани ни междувременно да му окажем голямата чест да погостуваме на него и на съпругата му в Ботаническия институт, разположен на трийсет минути път с кола от града.
Така и не успяхме да установим каква е точната връзка на д-р Санчарес с „Монагри“. Той само спомена неопределено, че получава някакво финансиране оттам по линия на университета в Лима. Разказа ни обаче, че през последните десет години е изпратил в лабораторията в Колорадо поне петдесет образеца от диви растения и семена и че заделя най-малко четири месеца годишно за походи из планината. Беше ентусиазиран най-вече на тема картофи. Заяви, че лично той е открил не по-малко от 83 различни вида, седем от които дотогава напълно непознати на науката.
Прекарахме следобеда в разглеждане на неговата колекция, след което той ни разведе из терасираните участъци на института, разположени на хълм, издигащ се високо над града. После решихме да се изложим на риска да получим сърдечен удар и поплувахме в дълбоко езеро, захранвано от планински поток. По-късно заедно със семейство Санчарес се настанихме на терасата на дома им, като от високи чаши отпивахме ледена сангрия, наблюдавахме залеза и споделяхме впечатленията си за Бразилия и Боливия. По-нататък, по време на една действително превъзходна вечеря, му разказахме с какво се занимаваме в „Биотек“ и обяснихме защо именно благодарение на него сега се радвахме на гостоприемството му. Тъкмо щяхме да си лягаме, когато пилотът съобщи по телефона, че самолетът е ремонтиран и можем да продължим пътя си.
Рано на другата сутрин д-р Санчарес ни закара в Аякучо. Разменихме си адресите, обещахме си да поддържаме връзка и половин час по-късно отлетяхме за Кахамарка.
Когато в началото на юни се завърнахме във Великобритания, изпратих на д-р Санчарес и съпругата му писмо, в което им благодарих за любезността, и сметнах, че целият този епизод ще си остане в миналото. Сетих се за него едва след като проявихме снимките от пътешествието си. На една от тях Нати плуваше гола като нимфа в планинското езеро. На друга д-р и сеньора Санчарес, хванати за ръце на терасата на своя дом, ни се усмихваха.
Пет месеца по-късно получих препоръчано писмо с въздушна поща от Перу. В него открих набързо написана бележка и пликче с половин дузина семена. „Открих ги в една висока долина в Апуримак. Може би си заслужават да бъдат изследвани. Х. С.“ — това бе съдържанието на бележката.
Разгледах семената под микроскоп и установих, че принадлежат към някакъв примитивен сорт царевица. Дотогава не бях виждал толкова дребни семена и се зачудих какво ли е накарало д-р Санчарес да мисли, че могат да ме заинтересуват, тъй като не бе обяснил нищо. Така или иначе, предадох ги на нашата старша градинарка и я помолих да положи максимални усилия с тях. След три седмици тя ми каза, че пет от шестте зрънца са покълнали.
Няколко дни по-късно отидох да ги видя и не промених мнението си за тях. Междувременно вече бях писал на д-р Санчарес, като му бях благодарил за семената и запитал защо според него може да са необикновени. Установих причината още преди да получа отговора му. Всичките пет растения бяха започнали да образуват азотни грудки в коренната си система!
Истинският шок обаче настъпи, когато получих отговора на д-р Санчарес. След като описваше доста подробно района, в който бе открил растенията, той приключваше със следния извод: „Открих ги на петстотин метра по-високо от местата, където дотогава бях намирал дива царевица, така че жизненият им цикъл вероятно е изключително кратък. Почвата беше наистина изключително бедна — нискокачествен льос. Предполагам, че тези растения не само са се сдобили със симбиотична ризобия за производството на азот, но може би и с бактерия, която натрупва фосфати. Допускате ли, че това е възможно?“
Санчарес се оказа напълно прав за продължителността на жизнения цикъл. Растенията узряха на тримесечна възраст. Към февруари 1989 година вече бяхме събрали достатъчно семена и можехме да си позволим първите ограничени експерименти. Нати успя да извлече от втората реколта една неизвестна дотогава бактерия с ресни, която вирееше около азотните грудки и, изглежда, притежаваше именно качествата, предположени от д-р Санчарес. В негова чест я нарекохме Phosphomonas sancharezii и стиснахме палци. За пръв път от началото на декември с Нати започнахме да споделяме, макар и само помежду си, и то доста предпазливо, че може би сме в началото на пробив.
Следващите три години посветихме изключително на прехвърлянето на азотообразуващите гени на дивата царевица към нашите високодобивни сортове. Първият ни истински успех настъпи с ГХ14. Потомството, кръстосано по колхициновия метод, имаше четиримесечен жизнен цикъл, запазваше качествата си в течение на три поколения и даваше добиви, четири пъти по-големи от тези на дивия първообраз. Междувременно Нати и нейните колеги продължиха да усъвършенстват бактерията. В течение на две години бяха успели да я убедят да работи в хармония както с пшеницата, така и с царевицата. Когато получихме резултатите от първите полеви изпитания, стана ясно, че добивите се увеличават с от 30 до 50 на сто без усилия и при това без каквито и да е странични ефекти. Нати и аз сияехме от щастие. 1992 беше нашата златна година. Сега си давам сметка, че това бе четвъртият от петте споменати епизода.
През тази година решихме също така да внесем ред в отношенията си и да се оженим. Дотогава все бяхме отлагали. Донякъде от леност, донякъде заради данъчното облагане. Сега обаче тя изведнъж реши, че трябва да създадем семейство. Казах й, че ако нещата се развият както очакваме, не след дълго ще трябва да обикаляме света и да наглеждаме експериментирането в тропически условия. Но тя вече бе взела решение: в течение на година или две можеше да се отдаде на Природата, вместо да се занимава с Наука. Реших, че и аз имам желание да стана баща. Ала събитията не се развиха бързо.
В „Монагри“ бяха напълно убедени, че бактерията е безспорен победител. Спуснаха над нея завеса на сигурност и започнаха трескаво да обмислят как да се извлече от нашето откритие максимално възможната финансова полза. Дори и при тези успехи аз обаче смятах, че ще ни бъдат необходими поне още десет години, за да постигнем значителен напредък в борбата срещу стария враг на човечеството — глада. За щастие успяхме да продължим заниманията си с ГХ14.
Резултатите от първите експерименти в тропиците бяха направо разочароващи. Добивите бяха наполовина по-малки от тези, които постигахме във Великобритания. И при това положение обаче ГХ14 определено доказа, че може да се развива успешно в почви, съвършено бедни откъм нитрати и фосфати. Преценихме, че в този си вид бе в състояние да увеличи селскостопанските добиви в Третия свят с около 10 процента. Да не говорим, че тепърва предстоеше да се изпробва рязко подобреният щам на бактерията!