През април 1993 година Нати най-сетне успя да забременее. Решихме да прекараме годишния си отпуск през третата седмица на юни във вила, която бяхме наели на Лазурния бряг. По пътя към вилата се отбихме при майка ми в Челмсфорд, съобщихме й добрата новина за детето и оттам се отправихме към Доувър, за да хванем нощния ферибот. Още когато наближихме северния край на тунела Дартфорд, бяхме спрени от полицейски патрул, който поиска да види документите ни за самоличност и разрешителните ни за работа. Забелязах, че всички полицаи бяха въоръжени. Отвориха багажника на колата и огледаха куфарите ни. Попитах един от тях какво търсят, но той ми отговори: „Ако го открием, ще ви кажем.“ После затвориха багажника и ни дадоха знак да продължим пътя си.
Когато се качихме на рампата, в далечния край на тунела видяхме още въоръжени полицаи, пожарна кола и изгорелите остатъци от два товарни камиона, изтеглени встрани от пътя. На бетонната стена до тях се виждаше небрежно нарисуваният знак на Движението за право на работа — сърп и стиснат юмрук. Включих радиото с надеждата да чуя някакви новини, но навсякъде имаше само музика. Унищожаването на два чуждестранни камиона очевидно вече не се възприемаше като новина от първостепенна важност.
Този инцидент обаче, колкото и незначителен да изглеждаше, ни накара с Нати да си поговорим по теми, каквито не бяхме разисквали от години. Струва ми се, че и на двама ни тогава стана ясно какъв изолиран живот водим. Всички наши близки и приятели работеха в същата област, в която и ние. Получавахме много повече пари, отколкото можехме да похарчим, и нямахме конкретни политически симпатии, макар и двамата да бяхме гласували за Социалдемократическата партия. Без да бяхме признавали това гласно, и двамата си мислехме, че стоим по-горе от повечето хора по света. Не за друго, а защото знаехме какво правим и защо го правим. Лесно би могло да се заяви, че сме били самоуверени и самодоволни. Искрено казано обаче, не би трябвало да бъдем обвинени в такова нещо. Бихте могли да ни оцените като завършени продукти на нашето социално възпитание, като високоспециализирани клетки от обществото, глезени от него и богато възнаградени за нашите успехи. Не биваше да се очаква от нас да схванем всички нравствени нюанси в поведението си, след като се бяхме заели с практическото постигане на една от малкото наистина алтруистични цели на човечеството.
Но по време на почивката обсъдихме този въпрос неведнъж. При това разговорът се подемаше винаги от Нати. Може би имаше някаква връзка с нейната бременност. Веднъж, легнали един до друг, след като се бяхме любили, тя се обърна към мен с внезапен въпрос.
— Не смяташ ли, че понякога се опитваме да играем ролята на Господ Бог?
— За какво говориш?
— Самата аз не съм сигурна в правотата си. Имам обаче такова чувство.
— Нати, но ти нали не вярваш в Бога?
Тя не ми отговори веднага, така че повторих въпроса си.
— Не знам дали вярвам или не вярвам — отвърна. — Сега ми се иска да вярвам. Имам нужда да се чувствам в безопасност.
— Значи в момента не се чувстваш в безопасност?
— Трудно ми е да ти го обясня. Понякога изпитвам неприятното усещане, че дъното на света може да се отвори и да пропадна през него. И че ако това стане, пропадането ми ще е безкрайно.
Усетих как тя внезапно потрепери.
— Ти тази сутрин взе ли си витамините? — попитах.
— Ти изобщо слушаш ли какво ти говоря? Признай си, че не ме слушаш.
Опитах се да възразя, но погледът ми попадна върху тялото й. Въображението ми превключи на съвсем друга и определено приятна вълна. След това тя не засегна повече въпроса за Бога.
През септември в обстановка на строга поверителност ми бе казано, че е направено всичко необходимо за едновременното провеждане на три отделни полеви опита с бактерията в тропически условия. Съответно в Бразилия, Зимбабве и Северен Куинсланд. Беше ми предложено сам да избера къде да отида и аз се спрях на Куинсланд. Първо, защото познавах лично Сам Уолъс и, второ, защото дотогава не бях посещавал Австралия. Тъй като бебето трябваше да се появи на бял свят в края на януари, Нати предпочете да си остане у дома.
Приземих се в Даруин на 3 декември и след час отново бях във въздуха. Полетяхме в източна посока, като преминахме над резервата Арнъм и се насочихме към Нулунбуй, разположен на брега на залива Карпентерия. В Нулунбуй ме очакваше хеликоптер на компанията, който трябваше да ме отведе в експерименталната станция „Куинсланд“ в близост до Ароусмит.
Пристигнахме на местоназначението малко преди шест часа вечерта. Направихме няколко кръга над оризищата и кацнахме на пистата до игрището за крикет. Посрещнаха ме Сам Уолъс, началник на станцията, и негов индийски колега, представен ми като „Ами“. Сам ме придружи до бунгалото, което щеше да бъде мой дом през следващата седмица, след това и тримата отидохме в главната лаборатория. Там ме запознаха с плана на експеримента и със схемата на оризищата.
От гъсто залесените хълмове над долината се спускаха два захранващи планински потока. В горната й част бе издигнат земен насип, който да осигури резервно водохранилище в случай на по-дълга суша. Единственият излаз от изкуственото езеро захранваше умно проектирана напоителна система от множество канали, контролирани от своя страна от ръчно управлявани шлюзове.
Сам ми показа два участъка на картата. Единият беше разположен в долната й част, другият — в средата на обекта.
— Тези са най-подходящите — каза. — Горният е засят с хибрид от Бали, а долният — с дългозърнест сорт от Суматра. И двата сорта са с доказани качества, и двата си сътрудничат добре с Azospirillum, така че няма да се появи опасност от азотен глад.
— Ти решаваш, Сам. Ти командваш тук.
— Значи разбрахме се. С7 и Д5. А сега нека изпием по някоя и друга бира.
Рано на другата сутрин, без каквото и да е излишно суетене, заредих пръскачка под налягане с разтвор от бактерията 500:1 и я връчих на един от помощниците на Сам. После обух гумени ботуши, стигащи до кръста, и заедно със Сам и Ами се отправихме към участък С7.
Растенията вече бяха разцъфнали. Азотофиксиращото водорасло Anabaena се виждаше ясно и наподобяваше зелена ципа, покрила повърхността на водата. Кимнах на Сам и дадох знак на момчето с пръскачката. То отиде до центъра на участъка, включи двигателя й и след малко върху повърхността започна да се образува нежна мъгла, изпълнена с бактерии. Работата му отне около десет минути. Сетне отидохме до другия участък и повторихме операцията. Разтворът тъкмо стигна за пълноценната обработка на двата участъка. След това под лъчите на горещото слънце се отправихме към хълма, за да се насладим на заслужена закуска.
На масата информирах Сам и Ами за другия аспект на програмата и им обясних какво се опитваме да постигнем. И двамата изказаха известен скептицизъм, когато им обясних, че очакваме увеличение на добивите от порядъка на 50 процента.
— Звучи ми малко като черна магия — поклати глава Сам. — Та ние направо заскачахме от радост, когато постигнахме увеличение от осем на сто с хибрида от Суматра. При това го подхранихме с фосфати.
— Знам, знам, Сам. Обаче ако се окажем прави, а мисля, че е така, то най-после ще направим пробива, който всички очакваме още от дните на преподобния Томас Малтус.
След закуската изпратих по телефона шифровано послание до представителството на „Монагри“ в Брисбейн и предадох, че всичко се развива по план. Изпратих и телеграма до Нати, в която я уведомих, че съм жив и здрав и всичко върви добре. Накрая, все още неосвободил се напълно от ефекта на часовата разлика, реших да се разходя из долината и да разгледам езерото отвъд насипа.
Два часа по-късно, когато се връщах, видях, че към мен се е затичал Ами. Слънцето вече грееше много силно и се запитах какво ли го е накарало да ме търси в тази горещина.
— Връщай се, Клайв! Връщай се веднага! Имаме си големи неприятности!