Къруел се поклони на лейди Маргарет.
— Ваш слуга, госпожо.
— Съжалявам, че Хамп не е тук — каза сър Робърт. — Той е в лабораторията и разопакова новото кълбо, което пристигна тази сутрин от Филаделфия.
— Сигурен съм, че моята бележка е пристигнала твърде късно по време на събранието преди два дни — поклати глава Къруел. — Бях заобиколен от спорещи по време на вашата реч. Добре поне, че успяхме да спрем Хазард да не намушка с джобното си ножче Ревичър. Каква свадлива тълпа!
Лорънс Къруел, също като сър Робърт, беше от Британия. За разлика от по-възрастния учен той можеше да се завърне след посещението си в Америка, където бе проверявал тютюневите компании на брат си. Това беше възможно само защото бе приета нова конституция и отношенията между двете страни бяха започнали да се нормализират след нестабилните години на Конфедерацията.
Сър Робърт, поради това, че в миналото си е бил яростен поддръжник на колониите в техния бунт, бе обречен да остане в Щатите, също като връстника си Пристли, който сега живееше в Пенсилвания.
Къруел, който бе млад и все още лоялен към Британия, и сър Робърт, надхвърлил петдесетте години, опитен, но вече аполитичен, се срещаха само на общия терен на привързаността към знанието и империята на науката. Те споделяха също и мнението, че американските философи са луди глави, с предубеждения и нямат наука, която да отговаря на идеалите на новата страна. С няколко изключения: покойният Франклин, Пристли, който всъщност не трябваше да се брои, и Бартрам от Каролина.
— Сигурен съм, че ще запеят друга песен, ако успеете — каза Къруел.
— Би трябвало — потвърди лейди Маргарет.
— Имаме ли време да видим как се справя Хамп? — попита сър Робърт.
Лейди Маргарет се усмихна разбиращо.
— Естествено.
— Ще дойдете ли с нас? — попита Къруел, който беше впечатлен от нейната красота.
— Не веднага. Трябва да нагледам слугите — извини се тя и се обърна към къщата, която беше внушителна, квадратна, бяла триетажна постройка със зелен покрив.
— Насам — поведе сър Робърт.
Тръгнаха по каменна пътека, която заобикаляше къщата. Тя се превръщаше в алея, водеща към ниските хълмове на запад. Там се издигаха обор, три птичарника, конюшни и жилища за слугите, по-големи от къщичката, в която живееше Къруел. Покрай тях имаше широка поляна, а зад нея — каменно здание с много комини. Когато Къруел приближи, видя голяма купчина пясък, която бе изсипана под пожарната кула близо до входа. По един от многото големи прозорци имаше следи от обгаряне.
— В края на миналата година стана инцидент — обясни сър Робърт.
Все още в сенките на сградата и на дърветата в полето тук-там имаше малки купчинки сняг. Вятърът беше северен, но вече се усещаше дъхът на пролетта.
— Това е един прекрасен резервоар за сгъстен въздух във формата на кълбо — каза сър Робърт, докато влизаха в сградата през ниска врата. Няколко бели слуги и един чернокож разопаковаха сандъци и пакети. — Диаметърът му е един метър, стените му са дебели шест сантиметра, притежава спирачни вентили и устройства за искрене. Направих го специално за големия експеримент. Хамп! — извика сър Робърт. Чернокожият остави работата си, изтърка ръце в комбинезона и се приближи. — Хамп, Лорънс Къруел. Лорънс, Хамптън Хамилтън.
— Приятно ми е — кимна Хамптън и подаде ръка.
За първи път чернокож мъж подаваше ръка на Лорънс Къруел. Въпреки това той я стисна. На събранието си бе помислил, че този човек е слуга на сър Робърт.
— Хамптън управлява лабораторията в мое отсъствие и отговаря за цялото оборудване и доставки. Как е кълбото, Хамп?
— Чудесно, разбира се — отвърна му Хамп. Обръщайки се към голямото прозрачно кълбо, което бе поставено върху дървени стърготини, продължи: — Вентилите са завити така стегнато, че се съмнявам, че ще ни трябват восък и негасена вар, за да ги запечатаме.
— Добре, добре — усмихна се сър Робърт. — Дай само да видя товарителницата. Извини ме, Лорънс.
Докато те бяха наклонили главите си един към друг, Лорънс Къруел огледа лабораторията. Беше впечатлен от обема и чистотата й. Докато повечето химици работят с две или три малки пещи, сър Робърт имаше не по-малко от седем — три от тях големи отражателни конуси, две пещи с вдухване на въздух и две по-малки, разпрострени по цялата дължина на помещението. Всяка от тях си имаше собствен комин.
В единия край бяха струпани големи бидони — литри вода, сярна киселина, винен спирт, други киселини, дестилирана вода. На друго място имаше керамични съдове с надписи „сяра“, „антимон“, „олово“, „сушен ревен“. По стените бяха закачени много рафтове със стъкленици, буркани и епруветки. Това беше най-добре снабдената лаборатория, която Къруел някога бе виждал — сироп от виолетки, масло на Дипел, стъкленици с волска кръв, замразено масло, сол на Гал, сол на Глобер, спирт на Миндерер. И още безброй много.
В другия край на лабораторията се намираха помпи и мивки за изплакване. До всяка от тях имаше големи работни маси, върху които бяха поставени уредите за текущите изследвания.
В центъра на помещението бяха разположени пневматични вани за пречистване на газовете. Две от тях бяха пълни с вода, а в третата имаше десет сантиметра живак. Седем стъклени бутилки, някои от тях пълни с червеникав газ, бяха изправени с гърлата надолу.
Къруел се приближи до една работна маса, където няколко епруветки и бутилка на Волф бяха привлекли вниманието му. За няколко секунди разпозна, че се създава някакво твърдо вещество. На друго място откри, че се извършва извличане с основа. Колко дълго е продължавало не можеше да си представи. За последен път бе виждал подобно нещо преди половин година, като то практически беше безрезултатно. На трето място някакво вещество бе пречиствано от киселини чрез водна баня.
Не се виждаше никакъв порядък в експериментите, нито пък накъде водят те. Нямаше нищо, което да ги свързва, освен може би прецизността. Вероятно сър Робърт бе свързвал най-добрите възможни метали и негасена вар, преди да използва полученото в истинската си работа.
— Лорънс — извика го сър Робърт, — ела насам. — Беше се изправил до една от пневматичните вани, докато зад гърба му Хамп и другите продължаваха работата си със сандъците. — Ето — посочи една от обърнатите бутилки, — свърших много неща с газ, получен от сяра и селитра. Искаш ли да видиш?
Започна да показва на Къруел някои от възможностите на този газ, като споменаваше от време на време как той ще бъде част от големия експеримент. Започнаха да се движат от маса на маса към вана или друго работно място, сякаш едно или друго нещо ги викаше. По едно време свалиха рединготите си, а след още известно време — и перуките си. Къруел даваше идеи за допълнителни доставки и други процеси. Работниците влизаха и излизаха, после пак дойдоха. Не обръщаха внимание на двамата мъже, надвесили се над ваната.
По някое време Хамп запали свещи в помещението и свърши с разопаковането. След това си тръгна. Свещите изгоряха.
Към единайсет вечерта двамата учени се затътриха към къщата, говорещи, жестикулиращи, щастливи като мишлета и огладнели като вълци. Всички бяха заспали.
Беше втората седмица от гостуването на Къруел. Нещо притесняваше сър Робърт. Маргарет и Хамптън можеха да го потвърдят. Сър Робърт изглеждаше отнесен по средата на разговори или експерименти. Чертаеше планове на големи листове хартия с дебел черен молив, а след това ги късаше и разхвърляше из къщата или лабораторията.
Повечето от тях бяха часовникови устройства, зъбци, предпазители. Нищо не го задоволяваше.
Къруел започна да разбира, че всички експерименти и процеси в лабораторията са взаимно свързани в една голяма конструкция. Тя беше амбициозна, сложна и според Къруел най-вероятно нямаше да проработи. Повечето от тях се съсредоточаваха върху пречистването на флогистона по същия начин, по който пречистеният въздух се получава от обикновен въздух. Помисли си, че има твърде много вероятности и всичко зависи от едновременното извършване на най-малко четири основни процеса. Ентусиазмът на сър Робърт обаче го бе заразил и заедно с Хамп започнаха да сглобяват по-дребни части от апарата и материалите. Сър Робърт говореше все по-малко и по-малко, работеше все повече и повече и ставаше все по-разочарован.