Една сутрин, когато заедно с Къруел вървяха към лабораторията, бяха прекъснати от изненадан възглас. Когато се обърнаха, видяха, че пазачът на Атоул язди бавно към тях по пътя. По коловоза пред него вървеше завързан мъж. Той бе облечен в панталони от еленова кожа и жакет, който бе виждал и по-добри години.
— Хванах го жив, ваша светлост — каза пазачът, който бе ирландец. — Изстрелът му беше най-добрият, който някога съм виждал. Право в една от вашите тетерки — продължи и извади перушинестото доказателство от чантата, закачена на седлото му. — Трябва ли да го заведа в полицията, или да го пребия още тук?
— Като че ли не си го направил вече — измрънка мъжът с кожените дрехи.
— Тихо! — извика пазачът и дръпна въжето.
Сър Робърт бе застинал на място и гледаше втренчено.
— Каква пушка е използвал?
— Ето я — каза пазачът и подаде пушка „Кентъки“.
— Не съм направил нищо — обади се мъжът.
— Точно така — отвърна му пазачът и го удари зад ухото с приклада на собствената си пушка.
— Това не е нужно, Маккартни — спря го сър Робърт.
— Ох, ох, ох! — скимтеше мъжът, който бе паднал на земята.
— На какво разстояние беше тетерката? — попита сър Робърт.
— Между осемдесет и сто крачки, милорд — отговори Маккартни.
— Да бъда проклет, ако не беше на повече от сто — възрази мъжът, лежащ на пътя.
— А можеш ли да стреляш на повече от четиристотин метра?
— Колко голяма е целта и с какво оръжие?
Сър Робърт се замисли малко.
— Целта има диаметър шейсет сантиметра, а оръжието е каквото поискаш.
— Бих взел пушка „Филаделфия“, калибър 60 — отвърна мъжът, — и мога да го направя.
— Готово! — заяви сър Робърт. — Бъди тук на разсъмване на 21-ви този месец. Ще имаш пушка „Филаделфия“, своята ще задържиш и ще получиш златна монета за изстрела.
— Каква е уловката? — попита мъжът.
— Абсолютно никаква. Ти реши проблем, който е много важен за мен.
— Не трябва да убивам човек, нали?
— Не, не! Как се казваш?
— Бъмпо.
— Добре, Бъмпо. Направи този изстрел, за който ти казах, и ще можеш да ловуваш постоянно на моите земи. Какво ще кажеш?
— Но, сър… — обади се Маккартни.
— Развържи този човек, Маккартни — заповяда сър Робърт, — за да можем да си стиснем ръцете за сделката.
Въжетата бяха развързани и Бъмпо смирено стисна ръката на сър Робърт.
Поставиха апарата за Великия експеримент в полето, близо до гората и на три километра от къщата. Това бе на около четиристотин метра от една стара индианска могила, която според сър Робърт можеше да послужи като чудесно място за наблюдение на зрителите.
Експериментът имаше много прекъсвания, всички отнасящи се до голямото стъклено кълбо, поставено в центъра. То бе заобиколено от кофи с дървени въглища, вани и големи кани. Над всичко това издигнаха навес, за да предпазят конструкцията от случайни повреди.
Поканите бяха изпратени за сутринта на 21-ви, ако времето позволява.
Следобед на 19-и свързваха последните части от оборудването. Тогава дочуха далечен звук като слаба гръмотевица или фойерверките на 4-ти юли.
Сър Робърт се измъкна изпод ваната, която инсталираше.
— Какво е това?
Хамптън се обърна на юг, откъдето идваше звукът, и каза усмихнато:
— Гълъби.
Шумът се усилваше като силен вятър по време на буря.
— Ето, идват — каза Хамп.
На юг се виждаше неясно петно на хоризонта, което се сви, а после се разпръсна.
— Гълъби? — попита Къруел с лице, изцапано от кофата с дървени въглища. — С такъв шум?
Изправи се до чернокожия, който посочи:
— Прелетни гълъби. Идват отново на север да свият гнезда. Всяка година по това време.
Тъмната линия покриваше четвърт от хоризонта на юг. Звукът беше като бръмчащо пърпорене и сянката се движеше към тях с неумолимостта на издигаща се вълна. Изглеждаше като твърда маса, която се разкъсваше само когато се издигаше към зенита.
Бяха кафяви и сини с розови ивици. Скупчени много по-плътно, отколкото Къруел бе виждал някога да го правят птици. Десет или двайсет сенки на кубичен метър. Летяха в колона с дебелина десет метра и широчина около три километра. Къруел започна да пресмята.
— С каква скорост летят?
— Километър и половина в минута — отговори Хамп, който наблюдаваше един ястреб, налетял в края на ятото.
Когато хищникът нападна, гълъбите се разпърхаха и завъртяха, но колоната продължаваше да приближава.
Къруел погледна часовника си. Слънцето бе закрито, докато гълъбите минаваха, и пърхащият звук заглушаваше всичко.
— Под навеса! — извика Хамп и дръпна Къруел.
В небето имаше бели проблясъци като падащ сняг и от време на време долитаха пера. Изпражненията на гълъбите се спускаха като точици на земята, след това количеството им се увеличи и заприличаха на слаб дъждец.
През пърпоренето на крилата можеха да се чуят изстрели от съседните имения. Къруел видя няколко гълъба да падат на километър върху съседната ферма.
След това един падна на няколко крачки от навеса, конвулсивно потрепери и остана неподвижен. Трябва да е бил ударен на известно разстояние и все пак е успял да стигне дотук.
Къруел изтича навън, взе го и го внесе под навеса.
Това бе най-красивата птица, която някога бе виждал, дори и мъртва. Гърбът му беше син, вратът и стомахът — бронзови, гърдите му — розови и тъмночервени с преливащ се блясък на всички пера, човката му беше тъмна, а краката и очите — брилянтни оранжево-червени. Постави го на масата и го разгледа за кратко.
Пърхането отгоре продължаваше, а земята беше побеляла, сякаш бе покрита със сняг. Небето отвън представляваше непрекъсната смяна на светлини и сенки, докато облакът птици продължаваше да се движи към слънцето.
Къруел се върна да работи в изкуствения мрак, като от време на време поглеждаше, за да види дали ятото още пътува. Все по-често от близките пътища и полета се чуваха изстрели.
Известно време по-късно звукът намаля. Къруел излезе от навеса и видя, че последната част от ятото отминава. Късното вечерно слънце отново заблестя.
Погледна часовника си. Бяха изминали два часа и четирийсет минути. Колоната трябва да е била дълга около триста километра. При десет птици на метър, широчина десет метра, три километра широка…
Сър Робърт го погледна.
— Бих казал, около шестнайсет милиона птици.
— Виждал съм и повече — обади се Хамп. — Когато бях малък, видях ято, на което му трябваше от обед до здрачаване, за да премине. По обед стана тъмно и изобщо не видяхме залеза на слънцето. Този ден имахме само утрин.
Той постави една медна тръба на мястото й и я уплътни. Спря за момент да погледне изцапаната повърхност навън. След това всички се върнаха на работа.
Всичко беше готово.
Зрителите, повечето от тях учени, започнаха да пристигат в ранните сутрешни часове. Изгревът наближаваше. Хората, изправени на индианската могила, чакаха, докато Къруел, Хамптън и сър Робърт Атоул прекосиха полето, за да стигнат до апарата, който от това разстояние с просто око изглеждаше като смесица от метал и стъкло.
Бъмпо стоеше настрани от другите. Маккартни го наблюдаваше. Човекът с кожените дрехи се наслаждаваше на своята нова пушка „Филаделфия“, като я вдигаше до рамото си и я отпускаше.
Сър Робърт се изкачи на върха на могилата и застана до лейди Маргарет.
— Господа — каза той, — лейди. И всички останали. Вие сте тук, за да наблюдавате това, което, надявам се, е голямо събитие в прогреса на науката. На полето — посочи той — се намира работещ апарат за създаване на газове — на дефлогистициран или крайно пречистен въздух, на възпламеняващ се газ, на серен въздух и на фосфор. Всички те се генерират, докато ние стоим тук. Създадените газове ще минат през тръбопроводи до стъкленото кълбо, което виждате в центъра. Те ще влязат в него, когато господин Бъмпо… — тук Бъмпо вдигна срамежливо ръка и зрителите го аплодираха — … стреля в диска, който е негова мишена. Тези богати на флогистон газове и течности ще се смесят. Те ще произведат основата на огъня, на взрива, на изпичането, а именно самия флогистон. Ще бъде включен часовник и петнайсет секунди по-късно сместа ще получи искра от кабел от лайденова стъкленица. Това ще фиксира флогистона така, както обикновеният въздух става устойчив в присъствието на електрически източник, и ще ни позволи за първи път да наблюдаваме един от основните елементи. Това е моят Велик експеримент.