Някои аплодираха.
— Може ли един въпрос?
— Да?
— Вие смесвате възпламеняем въздух, дефлогистициран въздух и фосфор в присъствието на обикновен въздух и пускате една искра?
— Такъв е планът ми.
— Тогава това, което ще получите — каза гласът, след като за момент пресмяташе нещо, — е малка експлозия, малко количество устойчив въздух и малък полски пожар, който ще трябва да бъде изгасен.
Някои се засмяха.
— Съмнявам се — отвърна сър Робърт. — Взех предпазни мерки. Ние сме на това разстояние в случай на някаква повреда в апарата и изпускане на отровни газове.
Слънцето се издигна над ниския хребет на изток. Полето и апаратурата бяха окъпани в студена светлина.
— Дали ще спечеля, или ще загубя, не знам — призна сър Робърт, — но се чувствам на прага на велико събитие.
— Аз също — обади се Къруел.
— И аз — добави лейди Маргарет и хвана ръката на съпруга си.
— Господин Бъмпо — каза сър Робърт, — виждате ли целта си?
— Това правя — отговори Бъмпо.
— Тогава изкарай си парите, човече!
Човекът с кожените дрехи излезе пред могилата, внимателно повдигна оръжието, сякаш то бе част от него, дръпна ударника, прицели се и стреля. Димът от дулото се разсея.
Дори без далекогледа си сър Робърт видя как голямото кълбо се оцветява в млечнобяло. Но това не беше млечнобяло от остатъчни газове. Беше мътно и бавно се въртеше. От малката група излезе възгласът „Ох!“. Проблясъци от светлина сякаш заиграха по цялото оборудване около кълбото. Целият апарат бе окъпан в бяла светлина.
Сър Робърт почувства как мускулите на стомаха му се стегнаха.
Още няколко секунди нищо не се случи.
След това се случи.
Треперещ и замаян, сър Робърт се изправи в ослепителната светлина. Намираше се в подножието на хълма. Някои от другите се изправяха, доколкото можеха. Един мъж лежеше, пронизан с клон през гърдите. Няколко души лежаха без видими рани, но и без да се движат. Близо до него Хамптън държеше ръката си странно изкривена.
В ушите им звучеше бучене и то не намаляваше. Сър Робърт изпълзя до върха на могилата, прикривайки очите си.
На запад имаше огромен въртящ се бял облак, прекалено ярък, за да бъде погледнат директно. От него излитаха ярки струи светлина, като тези от лабораторен тиган с горящ фосфор. Сър Робърт определи, че той се отдалечава бавно от него в западна посока.
Обърна се. Облакът се простираше на север и на юг, от хоризонт до хоризонт, движейки се странично на запад. През ярката бяла стена просветваха ивици червен пламък.
Миризмата на изгоряло дърво се просмукваше във въздуха. Докато облакът се отдалечаваше, той продължаваше да расте.
От изток се появи вятър, най-напред лек, след това на пориви, после все по-силен. Повърхността на земята на запад бе изгоряла, дърветата изглеждаха като кибритени клечки. Докато сър Робърт гледаше, нов порив на вятъра ги превърна в пепел.
Шокираните учени се бяха струпали зад могилата. Вятърът се засили до буря.
— Движи се на запад с въртенето на Земята — каза Хамптън Хамилтън. Като всеки ученик и той знаеше, че докато въздухът се движи, земната повърхност под него изостава и тогава се зараждат ветрове.
Сър Робърт се обърна и видя, че Къруел помага на лейди Маргарет да се изправи. И двамата изглеждаха невредими, макар че полите на лейди Маргарет се вееха безсрамно от нахлуващия вятър. Сър Робърт забеляза, че перуката му е изчезнала, когато перуката на Хамп бе отвята и също изчезна в западна посока към блестящия облак. Слязоха от индианската могила срещу силата на вятъра.
— Колко дълго ще гори? — попита Къруел.
— Нямам представа — отвърна му сър Робърт. — Не би трябвало изобщо да гори. Трябваше да се фиксира в кълбото. Просто не разбирам.
— Може да гори, докато стигне до Западния океан — каза Хамптън, изразявайки страховете на всички.
— Със сигурност не — заяви Атоул, като викаше срещу вятъра, за да бъде чут.
— Но вие сигурно сте успели — каза някой друг. — Сигурно сте освободили целия флогистон в смесеното вещество. Няма начин да се каже какво ще стане с него. Би могъл да гори дори дотам!
— Тогава водата ще го угаси. Водата! — извика сър Робърт. Усети някакъв спазъм и загуби съзнание.
Събуди се от пушек и миризма на сажди в носа си. Навън беше мрачно. Около къщата вятърът разнасяше боклуци, но това вече не бе предишната буря. През прозорците се виждаха тъмни ивици пушеци.
Седна на кушетката, където го бяха поставили.
Лейди Маргарет плачеше на отсрещния диван.
— Всичко на запад е изчезнало, Робърт — каза тя тихо, когато видя, че той се надига.
— Всичко?
— Дотам, докъдето може да се язди, преди да е станало прекалено горещо, за да се продължи. Още преди часове, когато един скаут от града се върна от разузнавателната си експедиция.
— Барометърът — обади се Лорънс Къруел, като почука големия дрезденски инструмент, поставен върху камината. — Барометърът е паднал цели двайсет сантиметра от сутринта и продължава да пада.
— О, велики Боже — изпъшка сър Робърт. — Какво съм направил?
— Нищо повече от това, което всеки от нас би направил — заяви Хамптън Хамилтън уморено от друго кресло. — Само че, изглежда, сте успели повече, отколкото сте планирали.
— Защо не ме спряхте?
— Не знам — отвърна Хамптън. — Съмнявам се, че вие бихте ме спрели.
— Колко е часът?
— Малко след пет.
— В такъв случай ще знаем след четиринайсет часа — заяви Къруел и продължи да гледа барометъра, сякаш можеше да измъкне от него някакви тайни.
Опитаха да се нахранят, след като стана тъмно, но никой не беше гладен. Консервни кутии с меласа започнаха да се пръскат в склада. На сър Робърт му се стори, че е по-трудно да се диша, но знаеше, че не е така.
Седяха в гостната, докато никой от тях не можеше да издържа повече чакането и горещината.
— По дяволите! — скочи сър Робърт. — Ако това ще се случи, искам да го видя с очите си. Ще отидем до океана.
Погледнаха го за момент, а след това се измъкнаха от креслата си. По-добре беше, отколкото да чакат тук, където всеки удар на часовника им се струваше като удар с дърводелски чук.
Фургонът подскачаше по неравния път. Конят се стараеше.
Сър Робърт пътуваше отпред заедно с Хамптън. Къруел и лейди Маргарет бяха отзад с кошница продукти и одеяла.
Беше почти полунощ. Въздухът бе изпълнен с миризмата на изгоряло. На хиляди неща — изгорели дървета, трева, пера, разтопени метали, барутна миризма. Вятърът беше топъл. През процепите в опушеното небе се виждаха звездите. Те бяха по-големи и по-студени отпреди и едва мъждукаха.
Температурата продължаваше да се повишава, а барометърът преди час стигна до дъното си. Сега определено беше по-трудно да се диша.
Стигнаха до върха на хълма над пристанищния град Ню Шарптън. В къщите горяха свещи, по улиците се движеха факли, носени от групички хора, които се събираха и разпръскваха. Самотен ездач напусна пътя и тръгна към брега.