Дали това ще е достатъчно, помисли си, без да обръща внимание на надвесилите се над него подобни на плашила фигури. Продължи да напряга поглед по посока на Присъствието. Опита се да заговори това Присъствие, морето, това огромно и лишено от всякакви угризения божество. Опита се да се спазари с него хитро, лукаво и с надежда, подобно на селянка на пазар, да го убеди в голямата полза, която то щеше да има от стоката, от неговата смърт. Това достатъчно ли ти е? Това ще ти стигне ли?
Ще престанеш ли да напредваш най-сетне?
Фриц Лейбър
Кофа въздух
Но вселената няма нужда от нас, за да унищожи света!
(Даже няма нужда от враждебни и досадни пришълци.)
Досега разглеждахме варианти, в които човечеството е отговорно за собствената си гибел — или неволно, или пък чрез съзнателно започване на война или глобален тероризъм. Само че дори хората да се държат абсолютно безупречно, дори да сме създали освободен от войни, замърсяване и омраза единен свят, утопията на най-оптимистичната научна фантастика, дори грехът и отговорността да са ни блажено непознати като на динозаврите, планетата пак може да бъде заличена в миг от бездушни, слепи, смазващи, несъзнателни, безразлични, неумолими сили на Природата. Това е показано много достоверно в следващите пет разказа, които ни предлагат истинско пиршество от космически катастрофи — всяка с възможности да изтреби човечеството (може би заедно с целия живот на Земята) по всяко време, без предупреждение, защо не и преди да обърнете на нова страница…
Пръв е Фриц Лейбър, един от гигантите в жанра, за да ни убеди, че въздухът е най-привична даденост, която се подразбира според всекиго, без изобщо да се замисляме за нея… докато не свърши.
Петдесетгодишната писателска кариера на покойния Лейбър се простира от Златната ера на „Астаундинг Сайънс Фикшън“ през 40-те… до началото на 90-те години. Той беше незаменим в развитието на съвременната научна фантастика, фентъзи и хорър. Невъзможно е да си представим какво биха представлявали те без него, освен да споменем, че щяха да са значително по-бедни. Вероятно никой друг от неговото поколение (може би с изключение само на Л. Спрег де Камп) не е писал в толкова различни жанрове, нито е играл толкова важна роля в израстването им. Имаме основания да смятаме Фриц Лейбър за един от бащите на съвременното героично фентъзи, а неговата дълга поредица истории за Фафхрд и Сивия мишкар си остава сред най-сложните и интелигентни творби в целия поджанр „меч и магия“ (въвеждането на самото понятие най-често се приписва пак на Лейбър). Може би е сред най-добрите (ако не и най-добрият) автор на истории за свръхестествен ужас след Лъвкрафт и По. Пишеше „съвременни“ или „градски“ разкази на ужаса като „Димният призрак“ и класическия „Призованата съпруга“ дълго преди книгите на Стивън Кинг да предизвикат големия бум на хорър в средата на 70-те години и да дадат такава широка популярност на направлението.
Лейбър беше между величавите създатели на научната фантастика като един от основните автори и в „Астаундинг“ на Кембъл през Златната ера на 40-те години — с произведения като „Спусни се, тъма“, — и в „Галакси“ на Х. Л. Голд през 50-те с творби като класическия „Съблазнителна примамка“ и великолепния роман „Големият удар“, който и досега се числи сред най-сполучливите в историята на жанра. После продължи с несекващ принос от превъзходна фантастика в списанията и антологиите на 60-те, 70-те и 80-те години, със силни романи като „Скитникът“ и „Мадоната на мрака“. „Големият удар“ напълно заслужено е награден с „Хюго“ през 1959 г., освен това Лейбър получи цял куп отличия — общо шест „Хюго“, четири „Небюла“, три световни приза за фентъзи, между тях престижната награда за цялостен принос Гранд мастър.
Сред останалите му книги са „Зеленото хилядолетие“, „Един призрак броди из Тексас“, „Големият двигател“, „Сребърните яйцеглави“ и сборниците „Най-доброто от Фриц Лейбър“, „Книгата на Фриц Лейбър“, „Войната на промяната“, „Мрачни вестители на тъмата“, „Герои и ужасии“, „Мозъчният паяк“ и „Призрачна светлина“, както и седемте тома с разкази за Фафхрд и Сивия мишкар, които се преиздават в голям формат с меки корици, като последният засега е „Завръщане в Ланкхмар“.
* * *
Тате ме изпрати навън да донеса още една кофа въздух. Тъкмо я бях напълнил догоре и топлината почти се бе изцедила от пръстите ми, когато видях онова нещо.
Да знаете, отначало го помислих за млада жена. Ами да, лицето на красива млада жена, цялото грейнало в мрака, загледано в мен от петия етаж на отсрещния блок, значи по тези места точно над дебелия четири етажа пласт замръзнал въздух. Досега не бях виждал жива млада жена, само в старите списания (Сестричката е малка, пък Мама е болнава и вкисната), и така се уплаших, че изтървах кофата. Че кой няма да се стресне, ако знае, че всички на Земята са мъртви, освен Тате, Мама, Сестричката и него?
Не биваше да се изненадвам чак толкова. На всички ни се привиждат разни неща. Мама зърва големи страхотии, като гледам как се опулва в празното пространство, само крещи безкрайно и се сгушва в одеялата, провесени около Гнездото. Тате казва, че било естествено от време на време да реагираме по този начин.
Взех си кофата и когато пак погледнах към отсрещния апартамент, схванах малко по-добре как се чувства Мама, защото си личеше, че изобщо не е млада жена, ами светлинка — мъничка, прокрадваща се от прозорец към прозорец. Сякаш някоя дребна жестока звезда е слязла от небето, останало без въздух, за да провери защо Земята се е откъснала от Слънцето. И може би да издебне някого, за да го тормози и плаши, щом Земята вече няма закрилата на Слънцето.
Казвам ви, като си помислих това и тръпки ме побиха. Стоях си и треперех, едва не ми замръзнаха ходилата, а шлемът ми се покри с толкова скреж отвътре, че вече не можех да виждам светлинната, ако ще и да изскочи от някой прозорец отсреща, за да ме докопа. Накрая ми стигна умът да се прибера вътре.
Скоро минавах опипом през трийсетината стени от одеяла, килими и гумени листове, които Тате е провесил и закрепил, за да забави изсмукването на въздуха от Гнездото. Вече не бях толкова уплашен. Започнах да чувам тиктакането на часовниците в Гнездото и разбрах, че пак навлизам във въздух, защото навън във вакуума няма никакви звуци, разбира се. Но умът ми още потръпваше и се тревожеше, когато се проврях през последните одеяла — Тате ги е облицовал отвътре с алуминиево фолио, за да задържат топлината — и влязох в Гнездото.
Я да ви разкажа за Гнездото. То е ниско и уютно, има място само за нас четиримата и вещите ни. Подът е покрит с дебели вълнени килими. От три страни има одеяла, а в опънатите за таван одеяла Тате си опира главата. Той казва, че сме насред много по-голяма стая, ама аз никога не съм виждал истинските стени и таван.
Покрай едната стена от одеяла има много рафтове с инструменти, книги и други неща, а най-отгоре — цяла редица часовници. Тате все се грижи да са навити. Разправя, че не бивало да забравяме за времето, а можело лесно да ни се случи, като няма слънце и луна.
И на четвъртата стена има одеяла, освен около огнището, а там гори огънят, който не бива да угасва никога. Той ни спасява от замръзване и върши още много работа. Някой от нас трябва да го наблюдава във всеки миг. Между часовниците има будилници и можем да си напомняме с тях. Отначало само Мама се редувала с Тате — спомням си това, когато става трудна за понасяне, — но сега и аз помагам, и Сестричката.
Обаче Тате си остава главен пазител на огъня. Все такъв си го представям — висок мъж, седнал с кръстосани крака, мръщи се напрегнато срещу огъня, набръчканото му лице изглежда златисто от светлината. От време на време внимателно поставя в пламъците още едно парче от голямата купчина въглища до него. Тате ми разказва, че имало пазителки на огъня в много старите времена — нарича ги весталки, — само че тогава навсякъде имало и незамръзнал въздух, и слънце, огънят не им бил много необходим.