Тате ми ги показа веднъж, като светваше набързо с фенерчето. Още имаше резервни батерии и можеше да похаби малко светлина. Здравата се уплаших и сърцето ми се разтупка силно, особено при вида на момичето.
Тате ни разказваше все същото за не знам кой си път, за да не мислим за други страхотии, а аз пак се сетих за замръзналите хора. Изведнъж ми щукна нещо, от което се уплаших още повече. Да ви кажа, спомних си онова лице, дето уж го зърнах зад прозореца. Бях го забравил, защото се мъчех да скрия от другите.
И взех да се питам — ами ако замръзналите са оживели? Ами ако са като течния хелий, който наново се размърдва и започва да пълзи към топлината, а ти вече си помислил, че молекулите му са се смръзнали от студ завинаги? Или като електричеството, което вечно шава в същия студ? Ами ако този мраз, който смъква полека температурата към последните градуси преди последната нула, загадъчно е върнал онези хора към живот, но не топлокръвен, а друг, леден и ужасен?
Това беше по-зле, отколкото да си представям, че от тъмната звезда е слязло нещо да ни довърши.
Хрумна ми, че и двете страхотии може да са верни. Нещо е слязло от тъмната звезда и е накарало замръзналите хора да се размърдат, използва ги. Така си обясних видяното — красивата млада жена и светлината като пълзяща звезда.
Ледени хора с умове от тъмната звезда зад немигащите им очи — тътрят се, примъкват се, надушват, доближават топлината на Гнездото може би защото я жадуват, но по-вероятно я мразят и искат да я смразят завинаги, да угасят нашия огън.
Да знаете, щом си го помислих, и ми призля, прииска ми се неудържимо да споделя с другите страховете си, но си спомних какво ми каза Тате, стиснах зъби и не се обадих.
Всички седяхме смълчани, дори огънят гореше безшумно. Чуваха се само гласът на Тате и часовниците.
И тогава като че дочух тихичък звук иззад одеялата. Кожата направо се опъна по тялото ми.
Тате разказваше за първите години в Гнездото и стигна до философстването.
— И аз се попитах тогава — каква е ползата да отлагаме всичко още няколко години? Защо да проточваме обреченото всекидневие на тежък труд, студ и самота? С човечеството е свършено. И със Земята е свършено. Питах се… и изведнъж открих отговора.
Пак чувам звука, но е по-силен, някакво неуверено тътрене, то наближава. Не можех да дишам.
— Животът винаги е означавал усилна работа и борба със студа — продължаваше Тате. — А Земята винаги е била самотно място на много милиони километри от най-близката планета. И колкото и да бе живяло човечеството, краят щеше да настъпи някоя нощ. Тези неща нямат значение. Важното е, че животът е хубав. Той е прелестно усещане като гъста мъхната козина или цвете — не сте виждали цветя, но познавате нашите ледени цветчета, — или като пламъците, които никога не се повтарят. Заради него всичко останало има смисъл. И това е вярно както за първия човек, така и за последния.
Стъпките се тътреха още по-наблизо. И ми се стори, че едно от вътрешните одеяла се разклати и изду за миг. Във въображението ми сякаш бяха прогорени завинаги онези вторачени смразени очи.
— Именно в онзи час — говори Тате и проумявам, че той също е чул стъпките, иска да ги заглуши с гласа си — си казах, че ще продължа, все едно цялата вечност е пред нас. Ще имам деца и ще ги науча на всичко, което знам и умея. Ще ги накарам да четат книги. Ще обмислям планове за бъдещето, ще се опитам да разширя и уплътня Гнездото. Ще правя каквото мога, за да съхраня всичко красиво и растящо. Ще поддържам чувството си на изумление дори пред студа, мрака и далечните звезди.
Но тогава одеялото наистина се размърда и се вдигна. И зад него имаше ярка светлина. Тате млъкна, обърна се към разширяващата се пролука, а ръката му зашари, докато не напипа и стисна дръжката на чука.
Между одеялата влезе красивата млада жена. Спря и ни загледа твърде чудновато, протегнала напред нещо светло и немигащо. Над раменете й надничаха още две лица — бледи и облещени мъже.
Е, сърцето ми не може да е прескочило повече от четири-пет удара, преди да видя, че носи скафандър и шлем като мен и Тате, но по-добре изпипани. Мъжете също бяха в скафандри. А на замръзналите хора такива дрехи не са им нужни. Забелязах и че светлото нещо в ръката й е някакво фенерче.
Мама падна в несвяст кротичко.
Тишината продължи, докато преглътна на сухо два-три пъти, после настана врява и олелия.
Нали разбирате, бяха си най-обикновени хора. Ние не сме единствените оцелели, само си го мислехме, то се знае защо. Тези тримата също се спасили и мнозина други заедно с тях. И щом научихме как са оцелели, Тате нададе оглушителен крясък от радост.
Идваха от Лос Аламос, където извличали топлина и ток от атомната енергия. Просто използвали урана и плутония, приготвени за бомби, щели да им стигнат за хилядолетия. Имали си цяло малко градче с въздушни шлюзове и каквото още се полага. Дори си светели с електричество и на светлината отглеждали растения и животни. (Тате нададе втори вик и пробуди Мама от унеса й.)
Но колкото и да бяхме смаяни от тях, те бяха двойно по-смаяни от нас.
Единият мъж все повтаряше:
— Невъзможно е, чувате ли? Не можете да поддържате запаси от въздух без херметизация. Просто е невъзможно.
Подхвана тези приказки, когато си свали шлема и започна да диша от нашия въздух. А младата жена все ни разглеждаше, сякаш бяхме някакви светци, уверяваше ни, че сме постигнали нещо изумително, накрая изведнъж се прекърши и заплака.
Те претърсвали за оцелели, но изобщо не очаквали да намерят някого на такова място. В Лос Аламос имали ракетни кораби и предостатъчно химическо гориво. А за да си набавят течен кислород, трябвало само да излязат и да си сипят лед от най-горния слой. И щом си подредили всичко в Лос Аламос, което им отнело години, решили да обиколят там, където било вероятно да има оцелели. Естествено нямало смисъл да опитват с радиосигнали на далечни разстояния, защото няма атмосфера и нейната йоносфера, за да ги пренесе около Земята. Затова не се чува нищо по радиото.
И ето — намерили други общности в Аргон и Брукхейвън, а от другата страна на света — в Харуел и Тана Тува. Дошли да огледат и нашия град, макар да не се надявали на нищо. Носели си обаче уред, който засича и най-слабичките топлинни вълни, той им показал, че долу има нещо топло, затова кацнали да проверят. Разбира се, не сме могли да чуем кацането, щом няма въздух да пренася звука, а те обикаляли дълго, преди да ни намерят. Уредите ги упътили погрешно и загубили време в сградата отсреща.
Петимата възрастни приказваха за петдесетина. Тате показваше на мъжете как поддържа огъня, маха леда от комина и всичко останало. Мама бе живнала до неузнаваемост и показваше на младата жена какво и как готви и шие. Непознатите се чудеха на всичко и го хвалеха до небето. По смръщените им носове познах, че Гнездото беше доста миризливо за тях, но нищо подобно не споменаха, а само ни затрупваха с въпроси.
Дори покрай разговорите и вълнението Тате взе да се разсейва и чак когато всички оклюмаха, той видя, че въздухът се е изпарил докрай от кофата. Веднага домъкна пълна кофа от онези зад одеялата. Разбира се, всички се разсмяха и пак забърбориха. Гостите дори се замаяха. Не бяха свикнали с такова изобилие от кислород.
Може да е странно, обаче аз не приказвах много, а Сестричката само се гушеше в Мама и си криеше лицето, ако някой я погледнеше. Твърде неловко ми беше, смущавах се дори от младата жена. Когато я зърнах навън, хрумнаха ми какви ли не глупотевини, а сега само се притеснявах и срамувах от нея, колкото и мило да се държеше с мен.
И някак ми се искаше да не причиняват повече такава теснотия в Гнездото, да ни оставят на спокойствие, за да разплетем бъркотията в главите си.