И все пак беше само теория. Трябваше да бъде проверена. Трусовете се засилваха, засегнатият район се разширяваше, няколко градчета — сред тях и Едисон — се разпаднаха на отломки от невероятни земетресения. Затова автобуси и самолети, претъпкани с геолози, се отправиха към Колорадо, без да дочакат техните университети или държавни учреждения да одобрят разходите.
Разбира се, там установиха, че Шварцбърг е бил абсолютно прав.
Попаднаха в разгара на онова, което бързо се превръщаше в най-страшното и всеобхватно земетресение, което Северна Америка — а вероятно и светът — бяха виждали през човешката история. Ако опишем ставащото простичко, земята източно от разлома потъваше, и то със страхотна бързина.
Скали чегъртаха в скали с виещ рев. Шумът беше оглушителен и пресекваше като скрибуцането на корав тебешир по черната дъска. Земните повърхности западно и източно от разлома, изглежда, вече нямаха нищо общо помежду си. На запад изтерзаните камъни се издигаха в зъбери. На изток, където резки гърмежи и приглушени хрипове отбелязваха неспирното разместване и свличане, земята пропадаше все по-надолу. А върху новите възвишения, които май нарастваха внезапно с немалко сантиметри от подскачащите отломки, сухата пръст се ронеше и трепереше, цели декари наведнъж се свличаха с пушилка в мятащото се дъно на падината.
Там разрухата беше още по-неумолима, макар и не толкова зрелищна. Пресъхналата почва бълбукаше като кал, скални парчета, тежащи много тонове, се блъскаха и търкаляха като чакъл, подскачаха и накрая наистина се разпадаха на чакъл.
— Прилича на пясък, подмятан в детско сито — разказваше иначе невъзмутимият Шварцбърг в репортаж от мястото на бедствието, предаван в цялата страна. — Никой от нас не е виждал нищо подобно.
Пропадането пълзеше на север и на юг по линията на разлома.
— Измъкнете се, докато имате време — настойчиво подканяше Шварцбърг населението на засегнатата област. — Когато всичко утихне, можете да се върнете и да започнете възстановяването.
Но екипите от учени, които се стекоха под негово ръководство, тайничко се питаха ще има ли какво да се възстановява.
При Ейвъндейл и Северен Ейвъндейл река Арканзас мудно отстъпваше на север в хлътващото корито. Както беше тръгнало, не бе изключено да се появи ново езеро по цялата дължина на окръзите Ел Пасо и Пуебло. А Шварцбърг предупреждаваше, че това може би е само началото.
Към 16 септември пропадането бе изпълзяло по река Хуерфано отвъд Сидърууд. Ейвъндейл, Северен Ейвъндейл и Буун изчезнаха безследно. Земята западно от разлома се крепеше, макар че в Денвър отбелязаха няколко незначителни труса. Източно от разлома, навсякъде на ширина трийсетина километра, станалите привични подмятания и неотклонно слягане накараха няколко хиляди жители на Колорадо да побягнат в търсене на безопасност.
Забраниха всякакво катерене на алпинисти по източните склонове заради заплахата от свлачища при по-слабите трусове. Геолозите се разотидоха по домовете си и зачакаха.
Не че имаше какво толкова да чакат. Новините ставаха все по-лоши. Сега река Хуерфано създаваше грамадна кална локва на мястото на градчето Орчард. А точно под Мастърс в щата Колорадо реката скачаше от двайсетметрови канари и даваше своя принос за мятащия се хаос долу. Зъберите пък се издигаха всеки ден, докато подножията им се слягаха със стонове на порции от квадратни километри.
Разломът се удължаваше на север и на юг, нови райони се размърдваха крайно нежелателно. Ниви и цели планински склонове се смъкваха надолу с измамна тромавост. Подскачаха досущ като „пясък, подмятан в детско сито“. Както си бяха сухи, кипваха до разпадане на дребни камъчета. Телефонни кабели, железопътни линии и пътища се разкъсваха и просто изчезваха. Всички наземни връзки между източната и западната половина на Щатите на практика прекъснаха и президентът обяви извънредно положение в цялата страна.
Към 23 септември активността на разлома задълба в Уайоминг на север и трескаво доближаваше границата на Ню Мексико на юг. Тринчера и Брансън бяха напълно евакуирани, но въпреки това броят на жертвите надхвърли хиляда.
По-далече на изток положението оставаше спокойно, но изглеждаше дори още по-зловещо. Перпендикулярно на Разлома зейваха огромни пукнатини и общото слягане на повърхността се забелязваше чак в Канзас и Небраска. Западните граници на тези два щата, а скоро и на двете Дакоти и Оклахома бавно потъваха.
На самата сцена на бедствието (или по-скоро на сцените — немислимо е да описваш нещо с такъв мащаб в единствено число) настъпи страховита бъркотия. Прерия и хълмове се разцепваха от непреодолимо напрежение, докато земята се тресеше и слизаше надолу на тласъци и подскоци. Извори бликваха на повърхността в горещи гейзери и изригнала пара.
Центърът на Норт Плат в щата Небраска пропадна два метра и половина, просто така, в следобеда на 4 октомври.
— Трябва да запазим спокойствие — заяви губернаторът на Небраска. — Нека проявим търпение. Уверявам ви, че се прави всичко възможно.
Но какво можеше да се направи, когато неговият щат потъваше право надолу с трийсетина сантиметра на ден?
Разломът отмъкна югоизточния ъгъл на Монтана. Напредна на север по Литъл Мисури. На юг изфуча край Розуел в щата Ню Мексико и нахлу по течението на Пекос към Тексас. От горното течение на Мисури бяха останали застояли локви, а Червената река на запад от град Париж в щата Тексас потече в обратната посока.
Скоро Мисури започна полека да се хлъзга на запад по бавно кипящата земя. Реката напусна коритото си и неуверено се разля по ниви и ливади, стана море от тиня под назъбените нови скали, щръкнали в начупена ивица, все по-високи с всяко хлътване — почти от Канада до границата с Мексико. Всъщност нямаше наводнения в нормалния смисъл на думата. Реката се мъкнеше, без да бърза, разпростираше се без посока или напор. Но огромните простори от мътна вода и гъста кал образуваха гибелни капани за безбройните бежанци, устремили се на изток.
Сигурно нещастието в Норт Плат се оказа решаващо. При това единично пропадане загинаха сто деветдесет и трима души. Определено към 7 октомври вече трябваше официално да се признае, че се извършва преселение с епичен размах. Едва ли не два милиона души тръгнаха на път и на Съединените щати им се наложи да се справят с гигантска вълна от бежанци. Железопътните линии, пътищата и самолетите бяха препълнени с уплашени орди, които зарязваха всичко, за да запъплят на тълпи към източните земи.
През целия октомври коли с изцъклени пътници прииждаха неспирно в Тълса, Топика, Омаха, Сиукс Фолз и Фарго. Сейнт Луис се превърна в разпределителен център за спешните екипи, които летяха навсякъде, за да разнасят мляко за бебета и храна за кучета. Цистерни ръмжаха на запад, за да задоволят потребностите от бензин, но попаднеха ли в „зоната на ужаса“, както я нарекоха вестникарите, не можеха да продължат заради плътните потоци коли, заели пътищата от канавка до канавка в устрема си на изток. Изоставените от собствениците си магазини бяха разграбвани от следващите бежанци, идващи от по-далечния запад. В Бисмарк, щат Северна Дакота, самолет на „Америкън Еърлайнз“ бе повреден от тълпата, която жадуваше да се напъха вътре. Бяха докарани федерални и щатски войскови части, но преместването на два милиона души нямаше как да бъде извършено по план.
А територията на пропадането се разширяваше. Нови зъбери лъщяха под есенното слънце и височината им нарастваше с неумолимото свличане на земята до тях.
На 21 октомври в Лъбок, щат Тексас, се разнесе шум, който различни хора описаха като кух тътен, вой или басов мелодичен звън, сякаш от черковна камбана. Просто измъчените по-дълбоки скални пластове поддадоха. Започваше втората фаза от националното бедствие.
Шумът се разпространяваше право на изток с около сто и петдесет километра в час. А земята на север „просто се смачкваше като пробит балон“, сподели репортерът на един вестник.