В какво ли щяха да се превърнат Щатите без проточилия се на девет хиляди километра бряг на вътрешното ни море? Едва през последните двайсетина години всички водни слоеве без най-горния се избистриха достатъчно, за да процъфти наистина риболовът. Подмятаната от немирните вълни мътилка няма да се утаи и през живота на нашето поколение. Въпреки това заводите за преработка на риба в Мисури и Уайоминг допринасят немалко за икономиката на страната.
Кой би успял да си въобрази какъв е бил Средният запад, преди климатът му да се смекчи от близостта на топлото море? Радващият се на умерени температури щат Минесота (да не говорим пък за потъналите Дакоти) сигурно е приличал на Сибир. Ако съдим по впечатленията на хора от онова време, Мисури — нашата втора Калифорния — е бил почти необитаем заради непоносимо задушния си въздух през летните месеци. Днешният ни климат от Охайо и Северна Каролина до плодородните поля на Ню Мексико и овощните градини на Монтана е пряко повлиян благоприятно от морското сърце на континента.
Кой би искал да види Съединените щати без величествените крайбрежни скали, наредили се като за парад от Ню Мексико до Монтана? Или без плажовете на Уайоминг, тази американска Ривиера, където плодните дръвчета растат чак до водата? Или без невероятния Колорадо, където сутринта отиваш на ски, а следобед се приличаш на пясъка благодарение на монорелсовата линия, свързала най-високите върхове със сияйните бели плажове?
Разбира се, загубите уравновесяват донякъде тези сериозни облаги. Преди 1973 година Мисисипи е била една от най-големите реки в света. Заедно с основния си приток Мисури е била сравнявана равноправно с гигантските водни системи на Амазонка и Ганг. Сега свършва при Мемфис и се пълни преди всичко от Апалачите, затова е жалък остатък от някогашната река. И макар че по морето Небраска минава неспирен поток от кораби с несравнимо повече товари, загубихме старовремската романтика на речните параходи. Остава ни само да правим догадки как е било някога, когато гледаме Охайо и скъсената Мисисипи.
Трансконтиненталните доставки се позатрудниха — камионите и влаковете по принуда използват фериботите, които ги превозват по морето Небраска. Никога няма да възстановим в умовете си картината на Щатите с многобройните магистрали от бряг до бряг, запълнени от камиони и леки коли. Все пак плаването на ферибот е желана отмора след неколкодневно шофиране. А онези, които искат да си представят частичка от миналото, винаги могат да минат по Трансканадската артерия и по чудесната щатска магистрала 73, описваща дъга на север през Минесота и минаваща през гигантското пристанище Алексис в Северна Дакота, товарен център за зърното от Манитоба и същински национален кръстопът.
Политическите затруднения задълго останаха като трън в петата. След потопа имаше само оръфани късчета от потъналите осем щата, но никой от тях не пожела да се откаже от автономията си. Мъничкото ръбче от Канзас отначало като че бе готово да се слее със съседния Мисури, но предвождано от фракцията „Арканзас завинаги“, оцелялото население реши да съхрани политическата си цялост. Така се стигна до продължаващата аномалия на седемте „остатъчни щати“, представени в Конгреса както обикновено от по двама сенатори, макар че най-големият от тях едва се мери по големина с Кънектикът, а икономически са неразличими от съседните им щати.
За щастие бе решено преди години, че Оклахома — единственият напълно заличен щат сред осемте — не може в никакъв смисъл да бъде смятан за все още съществуващ политически. И макар че и досега има семейства, които гордо се провъзгласяват за оклахомци, а „Оклахома ойл къмпани“ продължава да изпомпва нефт от подводните си полета, щатът на практика изчезна от американската политическа сцена.
Всичко това вече е само дребен повод за препирни, а и за усмивки, щом стане дума за правата на щатите. Дори неимоверната цена, платена от страната за новото море — четиринайсет милиона живота, неописуеми разрушения и загуби, — не обезценява значително благата, на които се радваме днес. Сърцето на континента, достъпно за корабите от цял свят, някога е било безводно и затворено насред сушата, откъснато от оживлението на търговията и кипежа на световната култура.
За американеца от 50-те и 60-те години на миналия век би прозвучало смахнато моряци от търговските флотилии на коя ли не страна да се разхождат по улиците на Денвър, току-що стъпили на брега в Нюпорт, на някакви си двайсетина километра. Как би си представил Линкълн, Фарго, Канзас Сити и Далас като пристанища със световно значение и големи промишлени центрове? За въображението му щяха да останат недостъпни Розуел в Ню Мексико, Бентън в Уайоминг, Уестпорт в Мисури и другите пристанища с по над един милион жители, които се развиха по новите брегове на вътрешното море.
Не би предвидил и общото нарастване на населението в щатите около морето. Нивата на подпочвените води се надигнаха, а промишлеността и търговията се събраха около брега, за да извлекат полза от внезапно възникналото средище на световния транспорт. Това доведе до взривообразно умножаване на жителите, чието укротяване наблюдаваме чак сега. Новото нашествие на запад може да се сравни само с началната вълна от заселници, която е създала американския Запад. Но каква разлика има с онези времена! Процъфтяват туристически райски кътчета, благоденства риболовната промишленост. Този воден път е основната търговска артерия на Америка и по него плават кораби от целия свят… тук, където някога скрибуцащите каруци бавно са напредвали на запад през прашните прерии!
Лари Нивън
Непостоянна луна
Даряващото ни с живот слънце е още едно от онези неща, като въздуха и почвата под краката ни, които приемаме за даденост, на чието постоянство разчитане, без в действителност да се замисляме особено върху това. Ала както допуска следният предизвикателен разказ, спечелил „Хюго“, при съответни обстоятелства нашето слънце може да стане твърде капризна звезда на практика, сеещо смърт вместо живот, като залее беззащитната Земя с твърда радиация, което би означавало края на света — освен ако не сте достатъчно съобразителни, за да намерите начин как да оцелеете…
Лари Нивън продава първия си разказ на списанието „Уърлдс ъф Иф“ през 1964 г. и скоро се налага като един от най-добрите нови автори на „твърда“ научна фантастика след Робърт Хайнлайн. До края на 70-те години Нивън вече е спечелил няколко награди „Хюго“ и „Небюла“, публикувал е „Пръстенов свят“ — един от най-прочутите технологично ориентирани романи на своето десетилетие — и е написал няколко бестселъра в съавторство с Джери Пърнел, между които „Прашинка в Божието око“. Книгите на Нивън включват романите „Протектор“, „Светът на Птавите“, „Подарък от Земята“, „Създателите на Пръстеновия свят“, „Тронът на Пръстеновия свят“, „Колелце от дим“ и „Пътят на съдбата“, както и сборниците „Разкази от известното пространство“, „Непостоянна луна“, „Неутронна звезда“, „Н-пространство“ и „Арена за игра на разума“. Сред последните му книги е новият роман „Дъга на Марс“.
* * *
I
Гледах новините, когато настъпи промяната, като някакво бегло движение, което забелязах с периферното си зрение. Обърнах се към прозореца на балкона. Каквото и да беше, реагирах твърде късно, за да го хвана.