Лесли живееше на четиринайсетия етаж на сграда С на Барингтън Плаза. Почуках, за да ми отвори, и зачаках.
А докато чаках, се запитах без никакво чувство за спешност: „Защо именно Лесли?“
Трябваше да има и други начини, по които да прекарам последната си нощ на Земята, отколкото само с едно определено момиче. Можех да си избера друго определено момиче или дори няколко не особено определени момичета, с изключение на факта, че това на практика не се отнасяше за мен, нали? Или можех да се обадя на брат си или на всяка от двойките родители…
Хубаво, само че брат ми Майк щеше да иска много сериозна причина да бъде изваден от леглото в полунощ. „Виж, Майк, луната е толкова красива…“ Едва ли. Който и да е от родителите ми би реагирал по подобен начин. Е, имах сериозна причина, но щяха ли да ми повярват?
И дори да го направеха, тогава какво? Щях да организирам нещо като бдение. Нека го проспят. Това, което желаех, бе някой, който да сподели с мен моето… прощално парти, без да задава погрешни въпроси.
Туй, което исках, бе Лесли. Почуках отново.
Тя отвори вратата само на педя. Беше по гащички. Усетих твърд, безформен сутиен в едната й ръка да потрива гърба ми, когато Лесли ме взе в прегръдките си.
— Тъкмо щях да си го слагам.
— Значи съм дошъл точно навреме.
Издърпах сутиена от ръката й и го пуснах на пода. Клекнах, за да я хвана през кръста, изправих се с усилие и я отнесох в спалнята, като ходилата й ме подритваха по глезените.
Кожата й бе студена. Трябва да е стояла повечко навън.
— Така значи? — възкликна Лесли. — Нима мислиш, че можеш да се конкурираш с мелба с течен шоколад?
— Определено. Гордостта ми го изисква.
И двамата бяхме останали донякъде без дъх. Веднъж по-рано се бях опитал да я вдигна, сгушена в обятията ми, по традиционния стил от филмите. За малко да си счупя гръбнака. Лесли бе едро момиче, висока колкото мен и възтежичка под талията.
Стоварих и двама ни върху леглото, един до друг. Обхванах я с ръце от двете й страни, за да я почеша по гърба, като знаех, че това ще я направи безпомощна да ми се съпротивлява, а-ха-ха-ха. Издаваше звуци от удоволствие, за да ми укаже къде й е най-приятно. Тя издърпа ризата ми нагоре и започна да ме чеше по гърба.
Сваляхме по някоя дреха от себе си и един от друг, както дойдеше, и ги пускахме отвъд краищата на леглото. Кожата на Лесли вече бе топла, почти гореща…
Хубаво, именно затова не можех да избера друго момиче, което да изведа. Щеше да се наложи да я науча как се чеше. А за туй просто нямаше време.
Някой път бях обземан от нервна припряност да ускоря любенето ни. Тази вечер изпълнявахме ритуал, обред за преминаване. Опитах се да го забавя, да го накарам да продължи по-дълго. Исках да се хареса повече на Лесли. Възнаграждението бе невероятно. Забравих за луната и за бъдещето, когато Лесли сложи петите си в сгъвката на коленете ми и започнахме да се движим в древния ритъм.
Ала картината, която ми се привидя във върховния момент, бе твърде жива и застрашителна. Намирахме се в обръч от нажежен до синьо огън, който ни затваряше като в примка. Ако простенах в ужас и екстаз, тя сигурно си е помислила, че е било само от удоволствие.
Лежахме един до друг, замаяни, изтощени, притиснати един о друг. Тогава бях готов да се отдам отново на съня, да не изпълня обещанието си, да заспя и да оставя Лесли да спи… Но вместо това прошепнах в ухото й:
— Мелба с горещ шоколад.
Тя се усмихна, размърда се и се изтърколи от леглото.
Не й позволих да си сложи сутиена.
— Минава полунощ. Никой няма да се опита да те сваля, защото ще му счупя врата, нали? Защо тогава да не се чувстваш по-свободно?
Лесли се засмя и се съгласи. Притиснахме се още веднъж един о друг, силно, в асансьора. Усещането бе много по-приятно без сутиена.
III
Сивокосата сервитьорка на бара бе весела и възбудена. Очите й блестяха. Говореше, сякаш споделяше тайна:
— Забелязахте ли как свети тази вечер луната?
„Кораба“ бе доста пълен, по това време на нощта и толкова близо до Калифорнийския университет на Лос Анджелис. Половината от посетителите бяха студенти. Тази вечер разговаряха с приглушени гласове, като се обръщаха да погледнат през стъклените стени на денонощния ресторант. Луната се бе спуснала ниско на запад, достатъчно ниско, че да се конкурира с глобусите на уличното осветление.
— Забелязахме — отвърнах. — Затова празнуваме. Ще ни дадете ли две мелби с горещ шоколад?
Когато тя обърна гърба си към нас, пъхнах десетдоларова банкнота под хартиената покривчица. Едва ли щеше да успее да я похарчи, но поне щеше да има удоволствието да я намери. Аз също никога нямаше да я похарча.
Чувствах се свободно, непринудено. Много проблеми изглежда сами се бяха разрешили изведнъж.
Кой би повярвал, че мирът би могъл да настъпи във Виетнам и Камбоджа за една нощ?
Това нещо бе започнало около единайсет и половина тук, в Калифорния. Което означаваше, че Слънцето тогава се е намирало точно над Арабско море, като под директната му светлина, с малки изключения по края, са попадали цяла Азия, Европа, Африка и Австралия.
Германия вече бе обединена, Стената бе стопена или смазана от ударните вълни. Израелци и араби бяха сложили оръжие. Апартейдът бе изчезнал в Африка.
А аз бях свободен. За мен нямаше да има никакви последствия. Тази нощ можех да удовлетворя всичките си тъмни желания, да грабя, да убивам, да укривам данъци, да хвърлям камъни по витрините, да си изгоря кредитните карти. Можех да забравя статията за експлозивното формоване на метали, която трябваше да предам във вторник. Тази нощ можех да подменя противозачатъчните хапчета на Лесли с бонбончета. Тази нощ…
— Мисля, че бих изпушил една цигара.
Лесли ме изгледа странно.
— Смятах, че си ги отказал.
— Помниш. Казах си, че ако някога почувствам непреодолимо желание, ще запаля цигара. Направих го, защото не издържах на мисълта, че никога повече няма да пуша.
Тя се засмя.
— Оттогава минаха месеци!
— Само че те продължават да публикуват реклами за цигари в списанията, които чета.
Пуснах монети в машината, поколебах се при избора, накрая взех меки цигари с филтър. Не че много ми се пушеше. Просто някои събития трябва да се отбележат с шампанско, други — с цигари. Като например изпушването на традиционната последна цигара пред стрелковия отряд…
Запалих. Да живее ракът на белия дроб.
Ароматът й бе толкова хубав, колкото си го спомнях. Макар да имаше слаб привкус на застояло, като на пълен пепелник угарки. Третото вдишване ме порази смайващо. Зрението ми се замъгли и всичко рязко притихна. Сърцето ми пулсираше гръмко сякаш в гърлото ми.
— Как ти се струва?
— Странно. Зашеметен съм — отвърнах.
Зашеметен! Не бях чувал тази дума от петнайсетина години. В гимназията пушехме, за да усетим онова зашеметяване, онова опиянение, предизвикано от стесняването на капилярите в мозъка. След първите няколко пъти зашеметяването бе изчезнало, ала ние продължихме да пушим, повечето от нас…
Изгасих цигарата. Келнерката сложи на таблата си нашите мелби.
Горещо и студено, сладко и горчиво, няма друг вкус като този на мелба с горещ шоколад. Да умрем, без да му се насладим поне още веднъж, щеше да е голям пропуск. Обаче Лесли превръщаше това в събитие, в символ на всички живи богаташи. Да я гледам как нагъваше мелбата бе по-забавно, отколкото сам да я изям.
Освен туй… бях угасил цигарата, за да усетя вкуса на сладоледа. Сега обаче, вместо да му се наслаждавам, очаквах ирландското кафе.
Твърде малко време.
Купата на Лесли бе празна.
— Уха! — прошепна тя театрално и се потупа по коремчето.
Някакъв клиент на една от малките маси започна да полудява.
Бях го забелязал, когато влезе. Възслаб университетски тип на учен с бакенбарди и очила със стоманени рамки, той непрекъснато се въртеше насам-натам, за да погледне навън луната. Подобно на останалите по другите маси, той изглеждаше възбуден от гледката на рядък и красив природен феномен.