После проумя. Видях как лицето му се промени, по него се изписа съмнение, после отказ да повярва, след това ужас, ужас и безпомощност.
— Да вървим — рекох на Лесли. Оставих няколко монети на бара и се изправих.
— Няма ли да си изядеш мелбата?
— Не. Чакат ни още неща. Какво ще кажеш за ирландско кафе?
— А за мен „Розова лейди“? О, виж! — Тя се извърна цялата.
Ученият се качваше на една маса. Като се опитваше да пази равновесие, той разпери широко ръце и ревна:
— Погледнете през прозорците!
— Слизай оттам! — викна келнерка, като го задърпа за крачола на панталона.
— Настъпва краят на света! Далеч, от другата страна на океана, смърт и адски огън…
Ала ние вече бяхме излезли и се смеехме, докато тичахме. Лесли се задъха.
— Май успяхме… да се отървем там… от религиозна свада!
Помислих си за десетачката, която бях оставил под хартиената покривчица. Сега тя нямаше да зарадва никого. В заведението един пророк огласяваше вестта си за предстоящата гибел на всички, които го слушаха. Сивокосата жена с бляскавите очи ще намери парите и ще си каже: „Те също са знаели!“
На паркинга на „Червеният хамбар“ няколко сгради скриваха луната. Уличните лампи и отразената лунна светлина даваха почти един и същи цвят. Нощта само изглеждаше малко по-светла от обикновено.
Не разбрах защо Лесли спря изведнъж на пътя. Но проследих погледа й, право нагоре към звезда, която грееше много ярко малко на юг от зенита.
— Красива е — казах.
Тя ме изгледа доста странно.
„Червеният хамбар“ нямаше прозорци. Бледо изкуствено осветление, доста по-бледо от фееричната студена светлина навън, се отразяваше по тъмното дърво на мебелите и спокойните, жизнерадостни лица на клиентите. Сякаш никой не си даваше сметка, че тази нощ бе различна от останалите досега.
Рядката среднощна тълпа във вторник се бе събрала предимно в залата с пианото. Някакъв посетител държеше микрофона и пееше полупозната песен с треперещ слаб глас, докато чернокожият пианист се усмихваше и дрънкаше сладникав акомпанимент.
Поръчах две ирландски кафета и „Розова лейди“. На въпросителния поглед на Лесли само се усмихнах загадъчно.
Колко обичайна чувствах атмосферата в „Червеният хамбар“. Колко отпускаща, колко щастлива. Държахме ръцете си през масата и аз се усмихвах, докато всъщност ме бе страх да заговоря. Ако нарушах магията, ако кажех нещо грешно…
Питиетата пристигнаха. Вдигнах чашата ирландско кафе за дръжката. Захар, ирландско уиски и силно черно кафе с дебел каймак от бита сметана отгоре. То се вля в мен като вълшебен еликсир, придаващ сила, тъмно, горещо и могъщо.
Келнерката махна с ръка, отказвайки парите ми.
— Виждате ли онзи мъж в пуловера с високата яка, там в дъното зад пианото? Той черпи — рече тя с охота. — Дойде преди два часа и даде на бармана банкнота от сто долара.
Ето значи откъде идваше цялото туй щастие! Безплатна пиячка! Погледнах натам, като се питах какво ли празнува онзи тип.
Мъж с дебел врат и широки рамене, облечен в пуловер с висока яка и спортно яке, седеше на бара, превит на две, и стискаше голяма стъклена чаша в едната си ръка. Пианистът му предложи микрофона и той махна с ръка, като жестът му ми позволи да видя добре лицето му. Четвъртито, силно лице, сега подпийнало, нещастно и уплашено. Беше готов да се разплаче от страх.
Така че разбрах какво празнуваше.
Лесли направи физиономия:
— Не приготвят „Розовата лейди“ както трябва.
На света има само един бар, който прави „Розова лейди“ така, както Лесли я обича, и той не е в Лос Анджелис. Подадох й другото ирландско кафе, като пуснах усмивка „нали ти казах“. Насилвайки се. Страхът на онзи мъж бе заразен. Тя се усмихна, вдигна чашата си и рече:
— За синята лунна светлина!
Вдигнах също чаша и отпих. Макар тостът да не бе този, който аз бих избрал.
Мъжът в пуловера се смъкна от високото столче. Тръгна внимателно към вратата, като се носеше бавно и праволинейно подобно на океански кораб, влизащ в док. Отвори широко вратата и се обърна, докато я държеше отворена, така че чудноватата синьо-бяла светлина струеше около широкия му черен силует.
Копеле. Чака някой да схване какво става, да извика истината в лицата на останалите. Огън и гибел…
— Затворете вратата! — викна някой.
— Време е да вървим — казах меко.
— Закъде бързаме?
Бързаме ли? Онзи можеше да проговори! Ала не можех да кажа това…
Лесли сложи ръка върху моята.
— Знам. Аз знам. Ние обаче не можем да избягаме от това, нали?
Сърцето ми се сви, сякаш стиснато от юмрук. Тя е знаела и аз не съм го забелязал?
Вратата се затвори, оставяйки „Червеният хамбар“ в червеникав сумрак. Мъжът, който бе платил напитките, си бе отишъл.
— О, Господи. Кога го разбра?
— Преди да дойдеш — отвърна тя. — Но когато се опитах да го проверя, не стана.
— Да го провериш ли?
— Излязох на балкона и насочих телескопа към Юпитер. Тези нощи Марс е под хоризонта. Ако Слънцето се е превърнало в Нова, всички планети трябва да светят като луната, не е ли така?
— Правилно. По дяволите. — Трябваше сам да се сетя за това. Все пак Лесли бе познавачът на звездите. Аз разбирах малко от астрофизика, но не бих могъл да открия Юпитер, ако ще животът ми да зависи от туй.
— Само че Юпитер не бе по-ярък от обикновено. Тогава не знаех какво да си мисля.
— Което означава… — почувствах искрата на надеждата да пламва като огън. После си спомних. — Онази звезда, точно над нас. Онази, която гледаше преди малко.
— Юпитер.
— Беше грейнала цялата като проклет неонов знак. Е, нещата значи са ясни.
— Говори по-тихо.
Говорех тихо. Ала за един налудничав миг ми се дощя да се изправя на масата и да се разкрещя. Огън и гибел… Какво право имаха другите да бъдат невежи в такъв момент?
Ръката на Лесли стисна здраво моята. Пристъпът отмина, като ме остави целия разтреперан.
— Да се махаме оттук. Нека си мислят, че утрото ще настъпи.
— Ще-ще — Лесли се засмя с горчив, сприхав смях, какъвто досега не бях чувал от нея. Тя излезе навън, докато се бърках за портфейла — а после си спомних, че нямаше нужда.
Горката Лесли. Когато е открила, че Юпитер изглежда нормално, това трябва да й се е сторило като отмяна на смъртната присъда — докато бялата искрица не пламна ярка като звезда час и половина по-късно. Час и половина, докато слънчевата светлина, вече отразена от повърхността на Юпитер, се върне обратно до Земята.
Когато стигнах вратата, Лесли се спускаше, потичвайки, надолу през Уестуд към Санта Моника. Изругах и се втурнах да я настигна, като се чудех дали изведнъж не бе полудяла.
Тогава забелязах сенките пред нас. По цялата дължина от другата страна на булевард Санта Моника: лунни сенки в хоризонтални ивици от мрак и синьо-бяло.
Настигнах я на ъгъла.
Луната залязваше.
Залязващата Луна винаги изглежда огромна. Тази нощ тя блестеше насреща ни от парченцето небе под магистралата, ужасно ярка, като хвърляше невероятно сложни лъчи и сенки. Дори неосветеният от Слънцето полумесец грееше перленобял на светлината от Земята.
Последното ми каза всичко, което исках да знам за случващото се на осветената страна на Земята.
Ами какво ставаше на Луната? Мъжете от Аполо 19 трябваше да са загинали още през първите минути на светлина от Новата. Застигнати насред лунната равнина, скрили се навярно зад разтопяваща се скала… Или не бяха ли сега на тъмната страна? Не можех да си спомня. По дяволите, те можеха да надживеят всички ни. Изпитах остра завист и омраза.
И гордост. Ние ги бяхме пратили там. Бяхме стигнали Луната, преди Слънцето да стане Нова. Още малко и щяхме да сме стигнали звездите.