Выбрать главу

Лунният диск се промени необикновено, докато залязваше. Купол, летяща чиния, лупа, черта…

И изчезна.

Изчезна. Е, това бе всичко. Сега можехме да го забравим. Сега можехме да се разхождаме навън, без непрестанно да ни напомнят, че нещо не е наред. След залеза на Луната всички неестествени сенки бяха напуснали града.

Ала облаците грееха странно. Тъй както греят след залеза на Слънцето, тази нощ облаците светеха яркобели по западните си краища. И се носеха твърде бързо по небето. Сякаш се опитваха да избягат…

Когато се обърнах към Лесли, едри сълзи се стичаха по бузите й.

— О, дявол да го вземе — хванах ръката й. — Престани! Чуваш ли?

— Не мога. Знам, че не мога да спра да плача, след като веднъж започна.

— Идеята ми не беше такава. Помислих си, че ще направим неща, които винаги сме отлагали, неща, които харесваме. Това е последният ни шанс. Така ли искаш да умреш, плачеща на уличен ъгъл?

— Изобщо не искам да умра.

— Ама си упорита!

— Много благодаря!

Лицето й бе зачервено и изкривено. Лесли плачеше както го правят бебетата, без оглед на достойнство или външен вид. Чувствах се ужасно. Чувствах се виновен, а знаех, че не аз бях виновен за Новата, и това ме ядосваше.

— И аз не искам да умра! — троснах й се. — Покажи ми как можем да го избегнем и всичко ще направя. Къде да отидем? На Южния полюс ли? Просто ще отнеме малко повече време. Луната трябва цялата да е разтопена от осветената си страна. Марс ли? Когато всичко свърши, Марс ще е част от Слънцето, както и Земята. Алфа Центавър ли? При ускорението, което ни е нужно, ще сме размазани на стената като фъстъчено масло и конфитюр…

— О, млъкни!

— Така де.

— Хавай. Стан, можем да стигнем до летището за двайсет минути. Ще спечелим още два часа, пътувайки на запад! Два часа повече до изгрева на Слънцето.

Беше права, идеята й беше добра. Два часа си заслужаваха на всяка цена. Но бях пресметнал това още по-рано, докато наблюдавах Луната от балкона си.

— Не. Така ще загинем по-скоро. Слушай, любов моя, видяхме, че Луната стана по-ярка към полунощ. Което означава, че Калифорния е била на обратната страна на Земята, когато Слънцето се е превърнало в Нова.

— Да, правилно.

— Значи трябва да сме най-далеч от ударната вълна.

Тя премигна.

— Не разбирам.

— Погледни случилото се по следния начин. Най-напред Слънцето избухва. Това загрява въздуха и океаните, всичко едновременно по цялата осветена страна. Парата и свръхнагретият въздух се разширяват бързо. Огнена ударна вълна се понася с рев през тъмната страна. Тъкмо сега се приближава към нас. Стяга се като примка. Но тя ще стигне по-напред до Хавай, който е с два часа по-близо до линията на залеза.

— Тогава няма да видим утрото. Няма да доживеем и толкова.

— Няма.

— Толкова добре обясняваш нещата — каза с горчивина Лесли. — Огнена ударна вълна. Тъй образно.

— Съжалявам. Твърде много мислих за това. Питах се какво ли ще бъде.

— Е, престани.

Тя дойде до мен и сложи глава на рамото ми. Плачеше тихо. Държах я с едната ръка, а с другата разтривах врата й, докато наблюдавах забързаните облаци и вече не мислех какво ще бъде.

Не мислех за огнения обръч, който се свиваше около нас.

Във всеки случай картината не бе вярна.

Представих си как океаните трябва да са заврели на осветената страна, така че отначало ударната вълна сигурно е била предимно от пара. Замислих се за милионите квадратни километри океан, които най-напред трябва да премине. Ще е по-хладна и по-влажна, когато стигне до нас. Освен това въртенето на Земята ще я завихри като водовъртеж във вана.

Два урагана от прясна пара, въртящи се в противоположни посоки, единият на север, другият на юг. Ето как щеше да налети вълната. Имахме късмет. Калифорния щеше да е близо до окото на северния.

Ураганен вятър от прясна пара. Ще повдигне човек и ще го опече във въздуха, ще свали свареното месо от него и ще го захвърли настрана. Сигурно щеше адски да боли.

Така и нямаше да видим изгрева. В известен смисъл това бе жалко. Щеше да е впечатляващ.

Дебели успоредни ивици от облаци се носеха по небето — твърде бързо, а търбусите им бяха бели от светлината на града. Юпитер избледня, после изчезна. Можеше ли вече да се започва? Проблесна гореща светкавица…

— Сияние — рекох.

— Какво?

— Трябва да има ударна вълна и от Слънцето. Около него трябва да има пръстен на сияние, каквото никой досега не е виждал.

Изведнъж Лесли се разсмя гръмко.

— Изглежда толкова странно, да стоим на ъгъл на улицата и да си говорим така. Стан, да не сънуваме всичко това?

— Можем да се престорим…

— Не. По-голямата част от човечеството сигурно вече е мъртва.

— Аха.

— И няма къде да отидем.

— По дяволите, отдавна си разбрала всичко, и то съвсем сама. Защо го правиш сега на въпрос?

— Можеше да ме оставиш да спя — рече тя горчиво. — Тъкмо заспивах, когато зашепна в ухото ми.

Не отговорих. Беше права.

— „Мелба с горещ шоколад“ — цитира тя. После добави: — В действителност идеята не бе лоша. Наруши ми диетата.

Разхихиках се.

— Престани!

— Можем да се върнем вече у вас. Или при мен. И да поспим.

— Предполагам. Ала няма да можем да заспим, нали? Не, не го казвай. Ще вземем приспивателни и след пет часа ще се събудим с писъци. Предпочитам да остана будна. Така поне ще знаем какво става.

Ако глътнехме обаче всички хапчета… но не го казах. Вместо това рекох:

— Тогава какво ще кажеш за пикник?

— Къде?

— На плажа, може би. Има ли значение? Ще решим по-късно.

IV

Всички супермаркети бяха затворени. Но аз от години използвах магазина за напитки в съседство до „Червеният хамбар“. Там купихме гъши пастет, бисквити, две бутилки изстудено шампанско, шест вида сирене и адски много ядки — взех по един пакет от всички видове, — още бисквити, торба лед, замразени гръцки предястия, четвъртинка бутилка старо бренди, което струваше двайсет и пет долара, съпоставима четвъртинка черешов ликьор за Лесли, две опаковки от по шест кутийки бира и битер лимон…

Когато натрупахме всичко това в разнебитената количка за пазаруване, вече валеше. Едри тлъсти капки се размазваха на пориви върху огромния стъклопакет, който представляваше лицевата страна на магазина. Вятърът виеше около ъглите.

Търговецът бе в приповдигнато настроение, кипящ от енергия. Бе наблюдавал Луната през цялата нощ.

— А отгоре на всичко и това! — възкликна той, докато пъхаше плячката ни в хартиени торби. Беше нисък, мускулест старец със здрави ръце и широки рамене. — В Калифорния никога не вали така. Капките падат отвесно и тежко, ако изобщо завали. Нужни са дни, докато се насъбере.

— Знам — отвърнах.

Написах му чек, като се чувствах гузен. Човекът ме познаваше отдавна, за да ми има доверие. Чекът обаче бе съвсем редовен. Имаше пари за осребряването му. Ала още преди да настъпи работният ден, той щеше да стане на пепел, а всички банки по света щяха да бълбукат, разтопени под жегата на Слънцето. Но за това вината не бе моя.

Търговецът сам нареди торбите ни в количката и застана на вратата.

— Когато дъждът попрестане, ще изтичаме навън. Готови ли сте?

Приготвих се да отворя вратата. Дъждът придойде така, сякаш някой изля кофа вода срещу прозореца. След миг спря, макар по стъклото да продължаваше да се стича вода.

— Сега! — викна той, аз отворих вратата и изскочихме навън.

Стигнахме колата, смеейки се като полудели. Вятърът виеше наоколо, като повдигаше от земята пръски и ги хвърляше върху нас.

— Избрахме добра пауза. Знаете ли на какво ми напомня това време? На Канзас — заяви търговецът. — По време на торнадо.

После внезапно от небето се изсипа чакъл. Ние изпищяхме и се снишихме, а по колата се чу звън от милиони малки удари. Отключих вратата и издърпах след себе си Лесли и стареца. Потрихме очуканите си глави и се огледахме навън, където навсякъде подскачаше бял чакъл.