— Град! — възкликна търговецът. — Вече наистина нищо не разбирам.
Нито пък аз. Единственото, което можех да си мисля, бе, че имаше някаква връзка с Новата. Но каква? Как?
— Трябва да се връщам — рече старецът.
Градът се изчерпи в една кратка вихрушка. Мъжът се стегна, после изскочи от колата като морски пехотинец, превземащ баир. Повече не го видяхме.
Облаците бушуваха на небето, като ту се събираха, ту изчезваха. Разминаваха се един с друг по-бързо, отколкото бях виждал някога да се движат облаци. Търбусите им бяха осветени от светлините на града.
— Трябва да е от Новата — каза Лесли, като потрепери.
— Само че как? Ако ударната вълна бе стигнала тук, вече щяхме да сме мъртви… или поне глухи. Ама град?
— На кой му пука? Стан, нямаме време!
Аз също потреперих.
— Добре. Какво ти се иска най-много да направиш тъкмо сега?
— Да гледам бейзболен мач.
— Два през нощта е — напомних й аз.
— Така отпадат много неща, нали?
— Да. Посетихме последния си бар. Видяхме последната си пиеса и последния си филм. Какво ни остава?
— Да разгледаме витрините на бижутерските магазини.
— Сериозно ли? През последната ни нощ на Земята?
Тя се замисли, после кимна:
— Да.
По дяволите, Лесли наистина го искаше. Не можех да измисля нищо по-тъпо.
— В Уестуд или Бевърли Хилс?
— И двете.
— Виж сега…
— Значи Бевърли Хилс.
Карахме през друг навей на дъжд и град — истинска буря в капсула. Паркирахме на половин пресечка от магазина на „Тифани“.
Тротоарът представляваше една безкрайна локва. Дъждовни пръски от втора ръка се сипеха върху ни от различни нива на сградите над главите ни.
— Чудесно! — възкликна Лесли. — Само на няколко крачки оттук трябва да има половин дузина бижутерски магазини.
— Мислех да отидем с колата.
— Не, не. Липсва ти подобаващо отношение. Човек трябва да зяпа витрините пеша. Така е по правилата.
— Само че дъждът…
— Няма да умреш от пневмония. — После добави навъсено: — Няма да имаш време.
„Тифани“ имаше малък клон в Бевърли Хилс, но на витрината му не оставяха изложени скъпи неща нощем. Видяхме няколко забележителни играчки и туй бе всичко.
Свихме нагоре по Родео Драйв и налетяхме на истинско богатство. „Тибор“ предлагаше неизчерпаем избор на пръстени — украсени и модерни, малки и големи, с всякакви видове скъпоценни и полускъпоценни камъни. Оттатък улицата „Ван Клеф & Арпелс“ демонстрираше брошки, мъжки ръчни часовници с елегантен дизайн, гривни с миниатюрни часовничета в тях, а една от витрините бе отрупана само с диаманти.
— Ах, колко е красиво! — въздъхна Лесли, завладяна от искрящите диаманти. — Как ли изглеждат на дневна светлина… Хм…
— Не, това е добра идея. Представи си ги призори, запалени от лъчите на Новата, докато витрините се пръсват, за да пуснат грубата дневна светлина вътре. Искаш ли нещо? Огърлицата?
— О, нима мога? Хей, хей, просто се шегувах. Пусни това, идиот такъв, стъклото трябва да е свързано с аларма.
— Виж, никой няма да носи каквото и да е от тези неща между сегашния момент и сутринта. Защо да не извлечем някаква полза от това?
— Ще ни хванат!
— Добре, ти сама каза, че искаш да разгледаме витрините…
— Не желая да прекарам последния си час в килия. Ако беше взел колата, щяхме да имаме някакъв шанс…
— Да избягаме оттук. Правилно. Аз исках да докарам колата…
Но в този момент и двамата се сринахме напълно и се наложи да вървим, като се подпираме един на друг, за да пазим равновесие.
На Родео Драйв имаше поне половин дузина бижутерски магазини. И не само това. Играчки, книги, ризи и вратовръзки с чудноват модерен дизайн. На витрината на „Франсис Ор“ се виждаше огромен пластмасов куб, пълен с нови монети. Малко по-нататък забелязахме няколко дяволски шантави часовници. Нашето зяпане по витрините имаше допълнителен чар, като знаехме, че бихме могли да счупим стъклото и да си вземем всичко, което ни се иска ужасно много.
Вървяхме ръка за ръка, като ги размахвахме напред-назад. Тротоарите бяха единствено наши — всички други се бяха скрили от лошото време. Облаците продължаваха да бушуват над главите ни.
— Иска ми се да знаех предварително какво се задава — заяви изведнъж Лесли. — Прекарах целия ден, оправяйки някаква грешка в програмата. Сега никога няма да разберем дали работи.
— И какво щеше да направиш със спечеленото време? Да гледаш бейзбол?
— Може би. Не, резултатите вече нямат значение. — Тя се намръщи при вида на рокли в една витрина. — А ти какво щеше да направиш?
— Щях да отида в „Синята сфера“ да изпия няколко коктейла — отговорих веднага. — Келнерките там са голи до кръста. Преди редовно ходех там. Чух, че сега сервирали съвсем голи.
— Никога не съм влизала в такъв бар. Докога са отворени?
— Забрави. Вече е почти два и половина.
Лесли се умисли, докато гледаше огромните плюшени животни в магазин за играчки.
— Има ли някой, когото би убил, ако имаше време?
— Е, знаеш, че агентът ми живее в Ню Йорк.
— Защо него?
— Господи, защо един писател ще иска да убие агента си? Заради ръкописи, които онзи губи, затрупани от други ръкописи. За неговите незаслужени десет процента и за останалите деветдесет, които ми изпраща с нежелание и закъснение. Заради…
Внезапно вятърът изрева и се надигна срещу нас. Лесли посочи напред и ние се затичахме към дълбокото преддверие на вход, който се оказа на магазин на „Гучи“. Сгушихме се до витрината.
Изведнъж вятърът донесе парчета град с размерите на орехи. Някъде се счупи стъкло и алармите нададоха тънки, слаби гласове на фона на бурята. Вятърът носеше не само град. В него имаше и камъни!
Долових мириса и вкуса на морска вода.
Притискахме се един о друг в скъпо струващото празно място пред „Гучи“. Измислих нов термин, обречен на кратък живот, и изкрещях:
— Сезонът на Новата! Как, мътните го взели, може…
Но дори аз не се чувах, а Лесли изобщо не разбра, че викам.
Сезонът на Новата. Как стигна дотук толкова бързо? Ако мине през полюса, ударната вълна на Новата ще трябва да измине около шест хиляди километра — най-малкото за пет часа.
Не. Ударната вълна ще се придвижи в стратосферата, където скоростта на звука е по-голяма, а после ще се спусне надолу. Три часа бе достатъчно време. Все пак, помислих си, не трябваше да се прояви като надигащ се вятър. От другата страна на Земята избухналото Слънце разкъсваше атмосферата ни и я разпръскваше към звездите. Ударната вълна трябваше да дойде с един-единствен гигантски гръм.
За момент вятърът утихна и аз се затичах по тротоара, дърпайки Лесли след себе си. Намерихме заслон при друг вход, когато вятърът отново се засили. Стори ми се, че чух сирена, която идва да се отзове на алармите.
При следващата пауза преджапахме през булеварда и стигнахме до колата. Седяхме задъхани и чакахме парното да ни постопли. Обувките ми бяха прогизнали. Мокрите дрехи лепнеха по тялото ми.
— Колко още? — викна Лесли.
— Не знам. Сигурно имаме известно време.
— Ще трябва да си направим пикника вкъщи!
— При теб или при мен? При теб — реших и подкарах колата.
V
Булевард Уилшайр бе наводнен на места до тасовете на колелата. Вихрушките от град и суграшица се бяха превърнали в равномерен, барабанящ дъжд. Пред нас се стелеше плътна ниска мъгла, стигаща до кръста. Тя се разбиваше в колата, минаваше над покрива и се завихряше след нас. Шантаво време.
Сезонът на Новата. Ударната вълна от нажежена, свръхнагрята пара не дойде. Вместо нея се появи само горещ вятър, бушуващ из стратосферата, чиято сила затихваше, за да образува странни вихрушки над самата повърхност на Земята.