— Спомняш ли си първото кацане на Луната? Олдрин и Армстронг?
— Разбира се. Гледахме го по Лунното парти на Ърл.
— Те кацнаха на най-голямата, най-гладката равнина, която успяха да намерят на Луната. Изпратиха няколко часа подскачащи домашни филмчета, направиха множество съвсем ясни фотографии, оставиха безброй нащърбени отпечатъци наоколо. И се върнаха у дома с купчина камъни. Помниш ли? Някои хора казаха, че са ходили твърде далеч, за да събират камъни. Само че първото нещо, което всички забелязаха по тези камъни, бе, че са наполовина разтопени. Някога в миналото — о, да кажем през последните неколкостотин хиляди години, няма начин да го приемем, че е било по-скоро — е имало изригване на Слънцето. Горещината не е продължила твърде дълго, не достатъчно, че да остави следи по Земята. Луната обаче няма атмосфера, която да я защитава. Всички камъни са се разтопили от едната страна.
Въздухът бе топъл и влажен. Съблякох якето си, което бе напоено от дъжда. Извадих цигарите и кибрита, запалих една и пуснах дима покрай ухото на Лесли.
— Щяхме да помним. Не може да е било толкова зле.
— Не съм съвсем сигурен. Да приемем, че е станало над Тихия океан. Тогава не би причинило особено големи щети. Или над американските континенти. Щеше да стерилизира някои растения и животни, щеше да изгори много гори, а кой би го разбрал? Онзи път Слънцето се е върнало към нормалното си състояние. Възможно е отново да го стори. Слънцето е променлива звезда само на четири процента. Навярно понякога става малко по-променливо, от време на време, не по-често от това.
Нещо се разби във всекидневната. Прозорец? Влажен повей ни погали, а писъкът на вятъра се усили.
— Значи можем да преживеем това — каза колебливо Лесли.
— Мисля, че уцели право в десятката. Наздраве!
Намерих чашата си с шампанско и я пресуших. Минаваше три сутринта, във вратите ни се блъскаше ураган.
— В такъв случай не трябва ли да направим нещо?
— Правим го.
— Например да се опитаме да се качим на планината. Стан, ще има големи наводнения!
— Можеш да се обзаложиш, че ще има, но няма да стигнат толкова високо. Цели четиринайсет етажа. Слушай, обмислил съм го внимателно. Намираме се в сграда, която е проектирана да устои на земетресения. Самата ти си ми го казала. Ще е нужно нещо повече от ураган, за да я събори. Колкото до бягство в планината, коя планина? Тази нощ няма да стигнем далече, не и след като улиците вече са наводнени. Да предположим, че успеем да се изкачим на планината Санта Моника, после какво? Чакат ни блатни свлачища, ето какво. Тази област няма да издържи на това, което се задава. Изригването трябва да е изпарило достатъчно вода, че да образува нов океан. Ще вали четирийсет дни и четирийсет нощи! Любов моя, тук е най-сигурното място, което можехме да достигнем тази нощ.
— Да предположим, че полярните шапки се разтопят?
— Аха… добре, доста сме нависоко, дори за това. Хей, навярно онова последно изригване, за което говорех, е предизвикало потопа на Ной. Вероятно сега се случва отново. Можем да сме съвсем сигурни, че няма място на Земята, което да не е в центъра на буря. Тези два огромни урагана, въртящи се в противоположни посоки, вече трябва да са се разпаднали на стотици малки вихрушки…
Стъклените врати се пръснаха навътре. Наведохме се, вятърът се изви с вой около нас и ни засипа с дъжд и стъкла.
— Поне имаме храна! — провикнах се. — Ако наводненията ни блокират тук, ще успеем да преживеем!
— Само че ако електричеството спре, няма да можем да я приготвим! А и хладилникът…
— Ще сготвим още сега всичко, което можем. Ще сварим твърдо яйцата…
Вятърът се надигна още по-силно край нас. Престанах да се мъча да говоря.
Топъл дъжд ни изпръска хоризонтално и ни намокри от глава до пети. Опитай се само да готвиш при ураган! Много съм глупав, чаках прекалено дълго. Вятърът ще ни залее с вряла вода, ако се пробваме. Или с гореща мазнина.
— Ще трябва да използваме фурната! — изкрещя Лесли.
Разбира се. Фурната няма как да се стовари върху ни.
Настроихме я на 220 градуса и пъхнахме вътре яйцата в тенджера с вода. Извадихме всичкото месо от фризера и го хвърлихме в голям тиган. Два артишока в друга тенджера. Останалите зеленчуци можехме да ядем сурови.
Какво друго? Опитах се да помисля.
Вода. Ако електричеството угасне, навярно ще спрат също водата и телефоните. Отворих крана и започнах да пълня каквито съдове намеря: тенджери с похлупаци, миксера за трийсет чаши на Лесли, който тя използваше за партита, кофата й за миене. Очевидно тя мислеше, че съм се побъркал, но не разчитах на дъжда като източник на вода — не можех да го контролирам.
Шумът. Вече се бяхме отказали от опитите да го надвикаме. Ако продължеше четирийсет дни и четирийсет нощи, щяхме да оглушеем. Памук? Твърде късно бе да се докопаме до банята. Хартиени салфетки! Накъсах една, навих парченцата и направих четири тапи за ушите ни.
Санитарни помещения? Още една причина да предпочета апартамента на Лесли пред моя. Когато канализацията се запушеше, винаги можехме да използваме балкона.
Ако наводненията се покачаха по-високо от четиринайсетия етаж, оставаше ни покривът. Още двайсет етажа по-нагоре. Ако водата се надигнеше над това, щяха да оцелеят твърде малко хора, когато всичко отмине.
Ами ако все пак беше Нова?
Придърпах Лесли още повече към себе си и запалих нова цигара с една ръка. Всичко планирано щеше да е напразно, ако беше Нова. Но във всички случаи щях да продължа да го правя. Човек не престава да планира просто защото няма никаква надежда.
А когато ураганът се превърнеше в прясна пара, балконът винаги бе изход. Последен напън, изтичване и скок през парапета — за предпочитане пред това да бъдем сварени живи.
Сега обаче не бе моментът да го споменавам.
Както и да е, вероятно тя сама се бе досетила.
Осветлението изгасна около четири. Спрях фурната, в случай че токът се върне отново. Нека поизстине около час, после щях да прибера всичката храна в пликчета.
Лесли спеше, полуизправена в прегръдките ми. Как можеше да спи на фона на неизвестността? Натрупах възглавници зад гърба й и я положих внимателно върху тях.
Известно време полежах по гръб, като пушех и наблюдавах сенките, които светкавиците хвърляха по тавана. Бяхме изяли всичкия пастет и изпили една бутилка шампанско. Хрумна ми да отворя брендито, но се въздържах, макар и със съжаление.
Мина доста време. Не съм сигурен за какво си мислех. Не спях, но мозъкът ми определено бездействаше. Едва постепенно осъзнах, че между отблясъците на светкавиците таванът бе станал сив.
Обърнах се предпазливо, прогизнал. Всичко бе мокро.
Ръчният ми часовник показваше девет и половина.
Пролазих покрай ръба на преградата във всекидневната. Толкова дълго бях игнорирал шума на бурята, че трябваше малко топъл дъжд да ме плесне по лицето, за да ми напомни. Навън бушуваше ураган. През черните облаци обаче си пробиваше път пепеливосива светлина.
Така значи. Бях прав, че запазих брендито. Наводнения, урагани, силна радиация, огньове, запалени от изригването — ако нивото на разрушенията бе толкова високо, колкото очаквах, парите щяха да загубят стойността си. Щяха да са ни нужни стоки за разменна търговия.
Бях гладен. Изядох две яйца с малко бекон — все още топъл — и започнах да прибирам останалата храна. Разполагахме с храна за около седмица, може би… но не особено разнообразна. Навярно щяхме да си разменим нещо с другите апартаменти. Сградата бе огромна. Сигурно имаше и празни апартаменти, в които можехме да мародерстваме за супа на прах и тем подобни. Както и бежанци от ниските етажи, за които човек трябваше да се погрижи, ако водата се покачи достатъчно високо…
По дяволите! Липсваше ми Новата. Животът изглеждаше самата простота миналата нощ. Сега… Намираха ли ни се лекарства? Имаше ли лекари в сградата? Щеше да плъзне дизентерия и други зарази. Както и глад. Наблизо имаше супермаркет. Щяхме ли да намерим подводен моторен влекач из етажите?