— Добре.
Докато се разхождаха по улицата, внезапен импулс го накара да протегне ръка и да хване нейната. Тя го изгледа странично, но не се дръпна. Ръката й бе хладна, пръстите учудващо малки в дланта му. Беше достатъчно, реши той, достатъчно бе да върви по улицата с нея и да държи ръката й в навечерието на края на света. Не беше това, което желаеше. Той искаше да я притисне до себе си, да прекара живота си с нея, да сподели всички нейни тайни и радостни мигове. Да се държат за ръце обаче бе достатъчно. Беше обещание, обещание, загатващо за някой ден, който вече никога нямаше да настъпи. Да държи ръката й трябваше да му е достатъчно за цял живот.
От срещуположната посока на залеза тъмночервено зарево се издигаше мълчаливо в небето, като осветяваше отзад облаците ниско над хоризонта.
— Виж! — рече той, Кара се обърна и спря. Очите й блестяха от сиянието.
— Нали е хубаво? — каза тя. — Никога не съм виждала такова нещо на залез. Какво е то?
Червенината се простираше вече от единия край на хоризонта до другия, а на изток ставаше наситено синьо-виолетова, по-ярка от слънцето.
— Това е краят на света — обяви той и след това нямаше какво друго да се каже повече.
Уилям Бартън
Долу в мрака
Но, както казва един съвременен мъдрец, „Нищо не е свършило, докато не свърши“.
В този разказ ние посещаваме замръзналите луни на Сатурн в зората на космическа катастрофа, която е унищожила целия живот на Земята, по време, когато човешката раса е натикана в най-тясното от всички ъгълчета и е на ръба на унищожението. Това е едно предизвикателно и печално лирично изследване как искрици светлина могат понякога да се появят от най-неочакван източник дори в най-тъмните времена, дори когато се намирате долу в мрака и изглежда, че всяка надежда е загубена.
Уилям Бартън е роден в Бостън през 1950 година и понастоящем живее в Дърам, Северна Каролина. През по-голямата част от своя живот той е бил машинен инженер, специалист по военна и промишлена технология. По едно време служи в Министерството на отбраната, работейки върху националната ядрена подводна флота, а сега е писател на свободна практика и компютърен консултант. Негови разкази се появяват в „Абориджинъл Сайънс Фикшън“, „Азимовс Сайънс Фикшън“, „Амейзинг“, „Интерзон“, „Томороу“, „Фул Спектрум“ и други издания. Написал е романите „Лов на Кундърър“, „Чума за всички страхливци“, „Легиони на мрачното небе“, „Когато небето падна“, „Преселението на души“ (който е бил финалист за наградата „Филип К. Дик“), „Действия на съвестта“ и, в сътрудничество с Майкъл Капобианко, „Ирис“, „Пътешественикът“ и „Алфа Центавър“. Най-новите му книги са „Бяла светлина“, пак заедно с Капобианко, и последният му самостоятелен роман „Когато бяхме истински“.
* * *
Вчера, 4 август 2057 година, беше моят петдесет и трети рожден ден. Не мисля, че някой забеляза това. Никой не каза нищо. Може би на рождените дни вече не се обръща внимание.
Седях в кабината на бронираната кола, облечен в скафандъра си, със свалени ръкавици и отметнат назад шлем, и управлявах по памет, сякаш уловен в някакъв сън. Четири месеца. Още четири месеца и щях да се прибера у дома при Лайза, чиито писма гласяха, че тя, след всичките тези години, все още ме чака. Но после дойде краят на света и заедно с него всичко свърши.
Понякога, когато съм заспал, все още виждам самия край, виждам новинарските прегледи, предавани след този факт от Лунната база. Просто един никело-железен астероид с диаметър двайсет и три километра, това е всичко. Говори се, че за катастрофата се знаело отпреди повече от година, но тази информация се пазела в тайна, за да няма паника. Съставяли се тайни планове и се осъществявали по същия начин.
За голяма скала като тази ще си помислите, че се е знаело от десетилетия, но дългата й елиптична орбита, която я е отвеждала отвъд Нептун… нямала е никакъв номер и никакво име освен нашето.
Виждате ли тези шест ярки святкания? Шест трийсетгодишни термоядрени бомби избухват и взривяват на парчета проклетото нещо. Виждате ли сега красивите парчета? Забелязвате ли как те продължават да се движат по своя път? Дванайсет от тях удариха Земята непосредствено едно подир друго в хода на един дълъг и интересен ден.
Представях си как хора, как мои стари приятели, виждат тези тайни ядрени святкания да продължават в дълбините на нощното небе. Какво, по дяволите…?
Най-голямото парче удари Южния полюс. Попадна в него почти хоризонтално и, дявол да го вземе, можеше да се види как ледената покривка на Западна Антарктика се издигна право нагоре, разчупвайки се на един трилион парченца, докато влизаше в орбита.
Последното парче падна точно в средата на Северна Америка, недалеч от Канзас Сити. Недалеч от моята къща. Аз продължих да си представям, да се надявам поне, че точно тогава Лайза е спяла. Но тя вероятно е била навън в задния двор с всички наши стари приятели, наблюдавайки може би с моя бинокъл, когато…
Бях изгасил осветлението в кабината, обграден от слабото червено сияние на няколко необходими циферблата и по-мрачната светлина на половин дузина малки плазмени екрани, така че можех да виждам навън, да наблюдавам как части от пейзажа подскачат в лъчите на фаровете — ниски хълмчета от подобен на восък лед и розов сняг, с цвета на веществото, което понякога се натрупва в клозетната чиния на мръсна тоалетна.
Следвах старите коловози отвън — мои собствени следи, по които бях минавал многократно.
Появи се седловината. Теренът се изравни, образувайки много плитък кратер. Спрях на познато ми място — утъпкан розов сняг, жълтеещ от околното загряване, — паркирах на мястото, където бях паркирал вече стотици пъти, угасих фаровете, намалих максимално светлините на таблото и зачаках очите ми да се приспособят.
Светът се появи от своя собствен мрачен фон, подобно на призрачен кораб, който изплува от мъгла. Пейзажът се отдалечаваше от мен. Тъжни пурпурни хълмове и сини полупланини изчезваха в мъглата като планинската верига Адирондак през пролетта, по целия път до бреговете на Восъчно море. Там имаше още мъгла, после бледа безжизнена червена пустота, изчезваща дълго преди да стигне до мястото, където би трябвало да бъде хоризонтът.
От височините на Еърхърст Рейндж, ръба, набраздяващ сложно средната линия на Тера Нурса, може би на седем клики от мястото, където е кацнал „Хюйгенс“, само няколко седмици преди да се родя, се разкрива една от най-хубавите гледки в Слънчевата система. Ето защо може би спирам тук всеки път.
Сега небето горе беше светло, въпреки че наближаваше средата на осемдневната нощ. Изглежда, очите ми свикват да се адаптират все по-бързо с всеки изминал ден. Може би вече тук съм си у дома.
Адски сигурно е, че не мога да си бъда у дома никъде другаде.
Всеки казва, че небето е оранжево, дори по-оранжево от небето на Венера, но не е. Дявол да го вземе, бил съм на Венера. Зная как изглежда небето там. Въобще не е същото.
Понякога се опитвам да си представя, че небето трябва да изглежда както от моя стар заден двор. Понякога си го представям точно каквото е било, когато го видях за последен път преди толкова много години. Друг път ми се мярва образът на всички тези метри изхвърляно вулканично вещество, което трябва да е… добре. Няма да описвам това.
Погледнато отгоре, земното небе изглежда еднообразно сиво-кафяво, осветено тук и там ден и нощ от мътно червено-оранжево сияние. В новинарските телевизионни прегледи на Лунната база се твърди, че там, долу, вече няма свободен кислород, така че сиянието трябва да е от лава. Нещо подобно.
Далеч отгоре, на стотици метри височина, плуваше хоризонтална пряспа. Подобни на картофен чипс восъчни люспици се премятаха в бавно движение, проблясваха, лъскави, отскачаха една от друга и продължаваха да се носят, запазвайки своята форма по начина, по който един земен облак я запазва във вятъра. Превключих стърлингите3 и намалих оборотите до най-ниското безопасно равнище. Изключих кабинния вентилатор и се заслушах в онова, което чуваха корпусните микрофони.