Станцията беше на ръба на склона. Уредите за отчитане на атмосферните условия се въртяха и кимаха. Не изглеждаше да има някаква повреда. Сензорите, провесени на кабели, се спускаха покрай страната на скалата по целия път до брега далеч по-долу. Стоях и гледах отвъд ръба в продължение на няколко минути, въобразявайки си, че бих могъл да видя странните цветове, проблясващи в пясъка, но… правилно. Само въображение. Брегът бе твърде далеч, за да може да се види нещо. Не се виждаше изобщо нищо.
Проблемът се оказа прост, но дразнещ. Нещо бе дало на късо в сензорната глава, която висеше в края на един от кабелите, изпращайки енергиен пик обратно нагоре по линията, и това бе накарало записващото данните устройство да се изключи като предпазна мярка. То не можеше да се включи отново, защото със сензора долу все още нещо не бе наред.
Да се рестартира компютърът беше лесно, но ми отне четири часа, за да навия кабела. Някак си някакъв вид черно смолисто вещество бе попаднало в уреда, проникнало в електрониката и после действаше като чудесен проводник, точната дефиниция за късо съединение. Очистването му ми отне секунда време, запазих парченце от мострата в едно шише, в случай че някой се заинтересува, и това бе всичко.
Обратно в бронираната кола седнах на седалката на водача, погледнах навън обширното сребристо-червено пространство на Восъчното море към тъмната мъгла на хоризонта и вдишах леките миризми на Титан, които бяха проникнали заедно с мен през шлюза.
Миризмите не са лоши. Изобщо не са лоши. Определено не са органичните миризми на гнило, които някои стари писатели си въобразяваха. Въображението едва ли се оцветява от рационална мисъл. Просто някаква слаба свежа миризма като от газ на котлон за пикник, незамърсен от окислени съставки. Спомням си как баща ми говореше за приятната миризма на газовата помпа преди години, когато е бил момче, преди да обременят горивата с етер и алкохол. С този аромат и с лек дъх на креозот Титан миришеше подобно на старомоден телефонен стълб, от който капе черна смола на горещото лятно слънце.
Докато мислех за черна смола с натежали клепачи, пейзажът на Титан сякаш се разширяваше в очите ми, изпълваше ги догоре и изхвърляше навън вътрешностите на бронираната кола. Все едно, че бях отвън и можех да се разхождам там, да чувствам вятъра в косите си и тупкането на ледения сребърен дъжд от капки като топки за голф по кожата, а восъкоподобните снежинки да трепкат като пеперуди в лицето ми.
Какво, по дяволите, бе това вещество в сензорната глава?
Наистина не бях научил достатъчно за Титан въпреки годините, прекарани тук. Бях твърде заетият господин Поправитова. Учените не ги беше грижа какво зная или какво не зная.
Джена. Джена понякога се опитваше да разговаря с мен, когато бяхме свършили онова, което правехме съвместно, и лежахме сгушени на нейното легло или на моето. Опитваше се да разговаря с мен за нейната специалност, някакъв клон от метеорологията, изследвания върху атмосферите с високо налягане на газови гиганти.
Не мога да стигна там оттук, бе казала тя. Няма пътувания до Юпитер, до Сатурн. Не и по време на моя живот. Може би някой ден ще се работи и в небесата на Уран или Нептун? Може би след едно поколение? Твърде дяволски късно за мен, бе казала тя. Титан. Титан е всичко, което ще имам някога.
Пророчески думи?
С цялата им невинност, мисля аз.
И с думите си тя караше всичко това да звучи като някакви обикновени числа, редуцираше красота, която имаше силата да замъглява очите ми в нещо като домашна работа по математика.
Веднъж, докато се клатушках под товара на тежка укрепителна конструкция, погледнах от върха на Булото на Ищар високо в Максуелските планини на Венера и видях оцветено великолепие, въртящо се във вълничките на Кирлианова аура, от което останах смаян. Там нямаше никакви числа. Съвсем никакви.
Затварях устата на Джена с нови целувки и я отрупвах с исканията на неограничената от числа плът. След известно време тя преставаше да ми разказва за аритметиката на мечтите си.
Постепенно заспах, с надеждата най-после да сънувам Джена. Да сънувам нещата, които вършехме заедно, простите забавления, които имахме в тези малки помещения. Може би ако сънувах този сън, щях да се събудя през нощта, за да открия, че съм обладан от подновена страст. Може би на сутринта щях да променя нещо и да се върна в базата. Да се върна, да се полюбувам на Джена и… какво, по дяволите, ще ми направят, ако си взема допълнителна почивка? Ще ме уволнят?
Вместо нея сънувах Кристи Мейтнър, безформена в комбинезона, едва приличаща на човек в херметичния си скафандър. Кристи Мейтнър и нейните цветни полета. Кристи Мейтнър, надяваща се като маниак, надяваща се на локви стопено кредоподобно вещество, пропъждаща цветовете.
Събудих се на сутринта, разглеждах известно време моята замразена мостра и после се отправих за Работен пункт 31, като се обадих в базата, за да ги уведомя, че съм се отклонил и ще им се обадя по-късно с променен график.
Помислих си, че отклонението не е много голямо. Няколко часа, това е всичко.
Тя не беше в жилището, чийто син купол изглеждаше по-безформен от всякога и твърде занемарен на дневна светлина, и не отговаряше на моя радиопоздрав. Добре. Във всеки случай снегомобила го нямаше. Тъй като в батериите разполагах с достатъчно енергия, обърнах колата, продължих по следите към ръба на склона и се насочих към чакълестия склон и нейното място с уредите.
По някаква причина спрях на неколкостотин метра. Не се решавах да преваля билото и да се покажа. Вслушвах се в тихия шум от отработените газове и се питах, дали тя ще види облака син пламък, докато той се разсейва, издигайки се над ръба на скалата.
Заслизах надолу. Восъкоподобната повърхност скърцаше под ботушите ми. Около мен започна да се издига па̀ра веднага щом се отклоних от утъпканата следа и започнах да смущавам девствения реголит. Накрая спрях точно до ръба. Погледнах към откритото пространство. Бряг от сребърни захарни кристали с вплетени оранжеви и черни нишки. Сребристочервено море. По-нататък червено-оранжево-кафява мъгла. От небето, оранжево и кафяво с червени облаци и тъмен в далечината сняг, подобно на сенки в мъглата се спускаха сини ленти дъжд.
Един тих глас вътре в мен прошепна: чужд свят. Истински чужд. Луна, Венера, Марс — всичките бяха просто мъртви скали независимо дали под черно, жълто или розово небе. Това място все пак… Леко потръпнах, въпреки че в скафандъра ми беше горещо и вадички пот бавно се стичаха по ребрата ми, под мишниците, продължаваха надолу, докато хигроскопичният комбинезон не ги попиеше и изпратеше към системите на скафандъра, които ги превръщаха обратно в питейна вода.
По-долу, чужди в средата на брега, купчината уреди на Кристи бяха неестествено неподвижни, с отслабнала мощност, установих аз. Самата Кристи представляваше облечена в скафандър миниатюрна бяла кукленска фигура, кацнала несигурно върху платформата за достъп до метеорологичната станция.
Батерии. Изтощените батерии също бяха изчезнали. А, ето ги там, на купчина в подножието на евтектичния8 склон, където бе паркирала и снегомобила си. Може би смяташе да ги вземе със себе си, за да ги донесе. Добра идея. Много мило от нейна страна да…
Зад нея на брега, точно долу, до ръба на водата, имаше някаква гърчеща се цветна разливка. Синьо. Зелено. Червено. Широка сиво-маслинена лента, подобно на основа между другите, караше всичко да прилича почти на… добре, не. Само за мен. Кристи е долу на брега. Какво вижда тя?
Цветовете се движеха бавно като завихряния от течно масло в лавалит.
Извадих пръчковидната антена на моя скафандър и увеличих силата на предавателя, възнамерявайки… цветовете внезапно започнаха да потрепват и Кристи изглеждаше приведена, сякаш свита от напрежение. Като че ли тя очакваше… нещо? Господи. Въображението ми се разпали.