— Всичко е толкова просто, Ходжа — продължи Кристи. — Те са живи и това е техният свят. Ако останем тук, дори само няколко десетки от нас, околната среда на Титан ще започне бавно да се променя, докато не се превърне в свят, вече необитаем за тях.
И тогава?
Правилно.
— Има ли сега някакво значение нашето знание, че те са разумни същества?
Тя поклати глава.
— Ако ние си сътрудничим в запазването на видяното от нас в тайна, в предпазването на останалите от сблъскване с него, щом веднъж си заминем обратно за Лунната база…
— Земята не може да се възстанови, а ние не можем да оцеляваме вечно в Лунната база — възразих аз. — Системата Сатурн е нашият най-добър залог, иначе ще се разпръснем твърде надалеч. Дори Марс…
— Шансът е срещу нас, без значение къде сме — отсече тя.
Кимнах.
— И така, ние идваме тук, заличаваме титанците и после все пак измираме, затривайки тяхното бъдеще, също като нашето.
Означаваше ли нещо това? Каква е следващата ми реплика? Зная: „Кристи, имаме стопроцентово доказателство, че животът във вселената е широко разпространен.“ Правилно. Идиот. Спомних си начина, по който изглеждаше тя: с така бледо лице и големи очи, стояща зад мен с брадвата, готова да убие. Колко много титанци щяха да експлодират и изгорят под брега, ако бе пролята моята кръв?
— Значи затова е цялата тази работа, а? — попитах аз. — Някаква добра старомодна еко… — Правилно. Подобно на идиотите, които протестираха срещу изстрелването на „Касини“ преди всичките тези години, докато не се правеше абсолютно нищо относно стотиците хиляди водородни бомби по света.
Избери своята цел. Някои са по-лесни за избиране от други.
— Не е толкова просто. — Изглеждаше уморена. — Ако беше само затова, че са живи същества, разумни живи същества, ти не би седял тук сега.
— Мъртъв и погребан? — попитах с усмивка. — Това щеше да ти е трудно да обясниш.
— Не мислех ясно. Бях изпаднала в паника, че ти…
— Тогава какво? Защо съм все още тук?
Дълго, дълго взиране. Все още се опитваше да разбере дали зад моето лице се крие някакво, подобно на нея, човешко същество.
— Онзи ден — заговори накрая — открих доказателство, че процесът на техния живот включва някакъв вид насочен ядрен синтез.
Можеше да се види изразеното на лицето й облекчение. Ето. Казах го.
И…
Ядрен синтез?
А сега да уточним подробностите.
В онези стари истории и филми подробностите винаги са важни — въображаема наука, дискутирана от щастливи компетентни герои, докато от машината не изскочи Бог и не изрече своята решаваща заключителна фраза.
Сега?
Не е важно.
Вече не.
И все пак…
— Това може да наклони везните в наша полза — отбелязах аз. — Идваме тук, научаваме се да ги използваме и оцеляваме като вид.
Лицето й помръкна.
Не мисля, че очакваше от мен да стигна толкова лесно до този извод.
Вероятно тук имаше някакъв сценарий, в който педантичният учител обяснява разни неща на зяпналия в захлас механик с възможно най-прости думи. Такава е историята, нали?
Кристи седна отново на стола си и въздъхна.
— Не зная какво трябва да правим. Ти знаеш ли?
Някои хора обичат да се преструват, че взимат рационални решения. Това се нарича поведение за търсене на извинение. Кристи и аз седяхме дълго време един срещу друг. Заради напрежението изглеждаше, че се готвим всеки момент да заговорим, но изобщо не го сторихме. Иска ли някой да е първият, започнал да предлага извинения? Не, не аз. Какво ще кажеш ти? Ако е било достатъчно важно да посегнеш към брадвата, със сигурност…
Мисълта ми не беше ясна.
Правилно.
И така, поговорихме за доказателството, което тя ми обясни с възможно най-прости думи, после успях да уловя нишката и започнах да я навивам в моята собствена база от знания, разбирайки я от моя собствена гледна точка. Разбиране. То е важна част от извинението за онова, което правиш, нали?
Или което не успяваш да направиш.
Помисли за възможностите, Кристи.
Помисли за технологията, която бихме могли да създадем тук. Помисли за ресурсната база. А титанците? Важно ли е какво става с тях?
Накрая заспахме — аз, свит на пода, а Кристи на леглото си, свита на кълбо, с гръб към мен и глава в неясните сенки между тялото си и стената. Известно време лежах буден и се опитвах да мисля за цялата тази проклета история, опитвах се да убедя себе си, дявол да го вземе, че тя има някакво значение.
Но много часове по-късно, когато се събудих, Кристи беше на пода до мен, заспала, без да ме допира, с глава върху един ъгъл на сгънатото одеяло, което използвах за възглавница.
Лайза никога не постъпваше така. Тя трябваше винаги да ме докосва, когато спяхме заедно, понякога свита на кълбо до гърба ми, друг път настоявайки да я прегърна като защитна обвивка. Спомням си, когато бяхме много млади и нови един за друг, как се събуждах понякога, за да открия, че диша право в лицето ми.
Обикновено наричах това взаимно дишане в дъха на другия. Не бях в състояние да си представя нещо по-интимно.
И така, след като се събудихме и закусихме, ние се качихме в бронираната кола и се отправихме пак към брега на Восъчното море, където в края на краищата ни очакваха приказките за наука.
Не зная какво ме накара да спра бронираната кола на крайния склон. Може би просто някакво… чувство за нещо неизбежно. Може би просто копнеж по гледката. Кристи ме изгледа втренчено за секунда или две, когато й казах да излезе. Двигателите на Стърлинг караха рамата под нас да вибрира, да занася в коловозите. После тя кимна, спусна шлема върху лицето си и започна да повишава налягането в скафандъра. Сбръчканата светлосива кожа ставаше все по-твърда и лъскава, заличавайки нейните форми.
Когато изпускателният клапан изпъшка и я видях през прозорчето на кабината, внезапно си спомних за една стара телевизионна реклама от ретромодата по времето, докато бях ученик в прогимназията. Пилсбъргски американски пехотинец.
Американски пехотинец. Странно. Питам се, дали тези отдавна умрели писачи на реклами са си го представяли с тенекиен шлем и пушка „Енфилд“ с щик да марширува изправен и решителен под автоматичния огън на ничия земя.
Мисля, че Кристи се успокои, когато се присъединих към нея на повърхността, без да има никакъв начин да разбера през визьора на скафандъра, зад който се намираха същите тези очи, със същото им изражение — един наложен ефект на изненада, страх и възмущение. Но тя ме последва до ръба на стръмната скала, където спряхме и аз я оставих да застане зад мен с образа на брадвата, достатъчно пресен, което едва ли имаше значение.
И, разбира се, налице бе стръмната скала. Едно силно бутване и ще полетя надолу към… не зная какво. Гравитацията тук е достатъчно слаба, за да оцелея след падането при това атмосферно налягане от два бара, но… дали скафандърът би издържал?
Представих си как експлодирам като бомба.
Отгоре небето се простираше към отсъстващия хоризонт подобно на червено покривало с набръчкани облаци от необработена вълна, нащърбени тук и там, навсякъде с кухини от пурпурни сенки, малки дупки в нищото.
Долу, на сребристия бряг, платформата с уреди бе оградена от пръстени неподвижни капки, всеки пръстен с един-единствен цвят, които си проправяха път навън от хардуера.
— Никога не съм виждала това преди — измърмори Кристи.
Радиото правеше да изглежда като че ли тя бе в моя скафандър, притисната към гърба ми с брадичка на рамото ми и говореща в ухото ми.
Ако човек се вгледаше внимателно, би могъл да види, че капките бяха свързани помежду си с тънки нишки, монохромни по дължината на пръстените, смесени между тях. Бавно една от капките протегна пипало към платформата. Точно така. За минута то ще почернее и ще се свие, сбърчвайки се навътре в себе си, докато капката майка го доближи с издадената си част и го погълне. Щеше ли тогава пръстенът да се приближи, а всеки войник в тази редица да направи лесна крачка напред в празното пространство, подобно на гърци в сгъстен боен строй?