Мануел му кресна отдолу на испански:
— Мис Кабрина казва да идвате! Тутакси!
— Почти приключих.
— Не, тутакси! Казва, че има ченгета!
Хлапето явно прекаляваше с американската телевизия. Думата „ченге“ проблесна като завъртяна монета в гъстия сироп на местния испански диалект. Ченгета. Власти. Бремето на всичко, което трябваше да свърши. Досадни спомени, оплетени като сложна дърворезба. Зазяпа се в пустотата. Ейми много му липсваше.
Стоеше високо на склона в гъстата гора. Към него летеше пъстра птица. Носеше се с безгрижни забавени движения, помахваше криле в мекия ветрец откъм далечния Атлантик — мърморещ повей, който облекчаваше теглото на жулещия кожата ден. Сякаш полупрозрачен, силуетът на птицата се мяркаше под тлъстите увиснали облаци, а Тод си я представяше като рееща се торбичка гени, древни и сбръчкани биологични спомени, които въпреки всичко се явяват отново и отново. Далечни времена, литнали към него в многослойния въздух.
Махна с ръка на Мануел.
— Кажи й да ги позабави малко.
Изчака да се получат всички данни и съобщения, оставяйки хладнокръвната и точна част от съзнанието си да свърши това. При всяко нахълтване на местен тежкар стомахът на Тод се свиваше и той насила потискаше стреснатото объркване. Бореше се да опази безметежната си сърцевина, за да продължи с работата си. Очакваше да свикне с цялата тази история, но засега не се получаваше.
Слънчевите батерии върху микробуса събираха повече енергия, ако го оставеше на припек, но после не можеше да влезе в кабината, без да я охлади. Спрял бе тук, горе, за да вижда ясно екипа си. Заряза микробуса и тръгна пеша към останалите от спасителната група.
Спускаше се през километрите джунгла и този терен беше същинско отражение на вътрешните му терзания. Гниещи дънери лъщяха в гаден, наситен изумруден оттенък. Виещи се дъгоцветни лишеи обгръщаха дебелокори дървета. Ботушите му потъваха в дебелата гнилоч долу.
Тук никой и нищо не надделяваше за дълго. Черните петна на големи колкото длан паяци пъплеха по плетеницата от зелено сияние. Екзотична жизненост, неизброими заплахи. Като специалист по опазването на екосистеми се бе научил да забелязва клопките на джунглата и отровните заблуди. Заобиколи шиповете на кръвосмучеща лиана, благоразумно даде път на колона лимонени мравки. Шумолене го съпровождаше в шарените сенки, криещи милиони миниатюрни насилия. Мършоядни пеперуди пърхаха с въгленочерни крилца в търсене на повалените. Високите остриета на тревите разрязваха променливата слънчева светлина. Птици гукаха, чуруликаха и грабваха насекоми от въздуха. Нехайно жестока красота.
Насочи се към сектора, определен за съхранение. Докато се мъкнеше надолу по склона, инсектицидните бомби изпукаха високо сред клоните и пръснаха мъглата си. Буболечки от всевъзможни видове затупаха през листака, трополяха по дънерите в умиращ дъжд. Сивата мътилка се спусна, докосна основата на джунглата и се промъкна в кухините. После непостоянният ветрец я отнесе. Екипът се пръсна в стометровия периметър нагоре по хълма.
„Удряй и граби“, каза си Тод. Взираше се в работниците, облекли торбести дънки и сини работни ризи, които пълзяха на длани и колене. Напредваха по мъничко, изравяха почвени проби, прибираха паднали насекоми, съцветия, стъбълца и дребни бозайници. Всичко, каквото и да е то. Някои отрязваха тъкани от по-големите растения. Други се катереха по хлъзгавата кора на дърветата и бърникаха за мравки, паяци и безброй други твари, които не паднаха, макар мъглата да ги порази. Отделна група прибираше листа и клонки — нямаше как да отмъкват цели дървета. Пък и дори да им бе хрумнало, местните политикани щяха да се разврещят. Правата за дърводобив отдавна бяха продадени на търг.
Тод тръгна покрай плътната редица работници, до един от Аржентина. Прибра няколко личинки и листа, останали незабелязани, и ги пусна в торбата на една жена. Тя му се усмихна и кимна почтително. Повечето тук преливаха от смущаваща благодарност, че изобщо имат работа. Основната идея на Програмата за биосъхранение беше в използването на местна работна ръка. Така си осигуряваха многобройни поддръжници, където и да отидеха. Освен това задържаха разходите на поносимо равнище. Урбанистичният Север даваше парите за последното усилие на отчаянието. Но само падналите до дъното надници на селския Юг позволяваха осъществяването му.
Ето, идваха замразителите. По-рехава редица от мъже, понесли пенопластови кутии със сух лед, подобни на уголемени охладителни чанти за пикник. В тях слагаха всяка напълнена торба с прикрепена към стегнатото въженце жълта ивичка с баркод, съдържащ местоположението, датата, описанието на терена. Тод ги бе приготвил сутринта в микробуса. Още три комплекта чакаха в раницата му за терените по-нагоре в долината, които трябваше да преминат днес.
Ремъците на раницата прежулваха раменете му и напомняха колко много има да върши. Да спасява. Виждаше в по-ниската част на долината натиска на населението към плодородната земя. Там скован надве-натри полеви лагер се бе разпълзял като някаква кафеникава плесен. Сред изумруденото буйство на джунглата се виеше утъпкан път, истинска мръсна змия.
Отдалечи се от екипа и тръгна към източника на неприятностите. Мина край постройки с овехтяла мазилка. Локвите от внезапен порой отразяваха железния кръст над портата на католическата мисия. Присъствието на папата. Плодете се, невинни, размножавайте се. Пръснете се подобно на скакалци по зелените Божии творения.
Нескопосани бараки се издигаха в лагера и мърсяха въздуха с мазен дим от горящи дърва. А в джунглата отвъд тях ръмжаха моторни триони. Край глинените коловози на пътя се въргаляха смачкани алуминиеви кутийки от бира и шарен вестник със снимки на кинозвезди.
Тъкмо стигна до скупчените мъже и Кабрина се разкрещя:
— Да, имаме! Подписано еспесиал от заместника на вашия губернатор!
Размахваше листовете пред лицата на трима униформени, които се чумереха, а дръжките на револверите се подаваха от кобурите на бедрата им.
— Не, не… — Единият махна към тълпата. — Те казват, че им пречите да си вършат работата.
В края на лагера вече се бяха събрали петдесетина мъже. Похабени от живота, облегнати на зацапаната жълтеникава стена, мършави, кокалести, с източени от преумора лица. Вкиснати мъже, маранерос от джунглата, чието единствено сечиво беше мачетето. По загрубялата им кожа личаха татуировки, някогашна проява на дързост — орли с разперени криле, войнствени бикове и ухилени черепи.
— Как пък не!
Кабрина скръсти ръце на червения си пуловер и устните й побеляха.
— Химикалите ги карат да кашлят…
— Вече обсъдихме всичко това с бригадира им. И имам документи…
— В тях не се казва нищо за…
Тод се постара да не обръща внимание на подробностите и забеляза, че бръчките по лицето на офицера стават по-дълбоки. Щяха да си имат неприятности с него, и то скоро. Трябваше да позволи на Кабрина като местна жена да се справи с намесата. За жалост тези тук бяха надути мачо, типове от дълбоката провинция. Той кимна с уважение на старшия сред тях и попита:
— Нашият график ли им пречи?
На офицера видимо му олекна, че ще спори с мъж.
— Не им харесва пушилката, нито пък бавенето, когато стоят настрана от терените.
— Да видим тогава какво може да се направи. Защо не работят там, където вятърът духа към нас?
Стигнаха до пазарене с увъртания и отстъпки. Докривя му, че изхвърли Кабрина от разговора, но офицерът щеше да избухне всеки момент. Тод полека я включи отново в пазарлъка, а старшият най-сетне прозря как ще се уреди всичко. Прие с още малко сумтене, за да угоди на самолюбието си, и скоро се отърваха от затруднението.
Тод отведе Кабрина по-близо до джунглата.
— Не им позволявай да те вбесят. Опирай се на документите.
— Но те са такива тъпанари!
Изблик на гняв, разкривени устни.
— Нищо ново не ми казваш.