Синът на селянина и царската дъщеря
Арменска приказка
Живял някога един селянин, който имал само жена и син. Веднъж нарамил лопатата и тръгнал да работи на нивата си. Стигнал, а на нивата се скопчили две змии. Едната толкова хубава, че очите си да не откъснеш от нея, а другата толкова страшна и черна, че ти прилошава, като я гледаш. Вижда селянинът, че страшната змия, аха — и ще разкъса красивата, ударил я с лопатата по главата и я прострял на място. Бялата змия припълзяла до селянина и му дума:
— Ти спаси дъщерята на змийския цар. Да идем при баща ми. Ако те попита какво искаш за награда, кажи: „Нищо не ми трябва, дай ми само един фес, една свирка и една кесия.“
Селянинът тръгнал подир змията, вървял, вървял, стигнал до една голяма змийска дупка. Змията казва на селянина:
— Почакай, ей сега ще се върна — и се скрила.
Чака селянинът час, два часа, три часа и изведнъж гледа — от планината изпълзява огромна красива змия.
Изпълзяла, поклонила се на селянина и казва:
— Благодаря ти, братко, ти спаси дъщеря ми от черната змия, искай за награда каквото щеш.
Селянинът отвръща:
— Нищо не ми трябва, дай ми само един фес, една свирка и една кесия.
Змията пак се навряла в дупката и изнесла на селянина това, което поискал. Селянинът отново отишъл да си полива нивата, а на мръкване се запътил към къщи.
Имал един стар сандък и в него скътал феса, кесията и свирката: „Нека стоят тук, все някога ще потрябват“.
Минало време. Селянинът се разболял, легнал и скоро умрял.
Останали вдовицата и сирачето. Когато синът отраснал и станал разумен момък, казал на майка си:
— Слушай, мамо, докога ще се мъчим така? Ще ида на гурбет, ще спечеля някоя пара.
Майка му дума:
— Както знаеш, синко, щом си намислил, иди.
Гласи се той за път и говори на майка си:
— Мамо, няма ли да се намери из къщи някаква шапка за главата ми? Може да се случи и водичка да си гребна с нея от извора, да пийна.
— Когато ти беше още малък, баща ти веднъж донесе някакъв фес, ама кой знае къде се търкаля сега, ще го потърся.
Майката потърсила, поровила, надникнала в стария сандък, намерила феса, зарадвала се и го дала на сина си.
Сбогувал се синът с майка си, излязъл от къщи, нахлупил феса на глава и поел.
Вървял, вървял, дълго ли, кратко ли — никой не знае, видял един извор и решил да си почине.
Седнал, постлал кърпа и започнал да яде. Изведнъж забелязал, че наблизо се разположили разбойници-крадци и също ядат, а до тях се издига куп награбено имане. Те също видели момъка и го повикали.
— Хей, момко, я събери съчки и хвърли на огъня.
Синът на селянина наложил феса, събрал сухи съчки, една част хвърлил в огъня, а останалите сложил до него.
В този миг го засърбяла главата, той отложил феса и се почесал, а крадците му крещят:
— Хей, момко, на теб думаме, събери съчки, какво се туткаш?
Синът на селянина веднага разбрал: „Този фес не е обикновен, щом не са ме видели“, и вика:
— На, вижте колко съчки донесох.
— Кога успя? Е, добре, сега се махай.
Момъкът се дръпнал настрана, наложил феса, станал невидим и се приближил до разбойниците-крадци. Те наредили краденото богатство и парите и започнали да ги делят помежду си. Нашият момък не се уплашил — взема шепа след шепа пари. Крадците виждат, че парите намаляват, заспорили, развикали се. Стигнало до юмруци.
Синът на селянина напълнил торбата си с пари и отново тръгнал. Вървял, вървял, дълго ли, кратко ли — никой не знае, и стигнал в страната, където отивал на печалба. Тук наел малък дюкян и захванал търговия: всичко продава на половин цена и примамва купувачите. Продаде стоката, наложи вълшебния фес и тръгне из дюкяните на богатите търговци, взема чужда стока, мъкне я в дюкяна си и я продава на безценица.
Нагорно им дошло на търговците в тази страна, те се събрали и отишли да се оплачат на царя.
— Съжали ни, осиромашахме, жените си не можем да издържаме, и всичко заради този пришълец. Посред бял ден нашата стока сякаш я отнасят дяволите, купувачите не идват при нас, защото пришълецът продава на безценица. За бога, помогни ни, съжали ни, иначе всички ще напуснем страната.
Тогава царската дъщеря казва на търговците:
— Не се ядосвайте, аз ще отгатна тайната на този момък.
Царската дъщеря заповядала да й донесат от най-хубавото вино, да сварят едно шиле, да наготвят още много различни гозби и се запътила към дюкяна на младия селянин. Влиза в дюкянчето и подема реч:
— Здравей, братко! Толкова време търгуваш в нашия град и нито веднъж не дойде при мен. А пък аз чакам ли, чакам, очите си изгледах.
Като чул тези думи, синът на селянина толкова се зарадвал, че загубил и ума, и дума. Веднага уредил гощавка, хапнали-пийнали. Царската дъщеря напоила момъка с вино и го заразпитвала: