Приказка за змията
Арменска приказка
В стари времена живеел един селянин, който имал пет дребни дечица, едно от друго по-малки. Толкова бедно живеели, че повече няма къде. Работел неуморно селянинът ден и нощ, а за хляб не стигало.
Една вечер той приседнал до жена си и рекъл:
— Виж какво, жено, утре отивам на печалба в чужбина.
— Твоя воля, върви, щом искаш. Малко полза има от това, че си тук.
Сутринта мъжът станал и излязъл от къщи. Вървял, вървял, пет дни поред вървял и на края стигнал в някакъв град. Ходи из улиците, търси работа, гледа — на един балкон стои жена. Щом се приближил до балкона, жената го повикала:
— Хей, момко, качи се при мен!
Той се зарадвал: „Случих, изглежда богата, ще ми даде работа“. Качил се на балкона, а жената казала:
— Влез в стаята.
Влязъл вътре и се спрял до прага.
— Защо стоиш? — попитала жената. — Седни.
Хванала го за ръката и го накарала да седне. Сложила ядене и обядвали заедно. Когато станали от масата, селянинът казал:
— Госпожо, какво трябва да свърша, кажи…
— Почакай, най-напред ще поговорим… Слушай, момко, искаш ли да се ожениш за мен?
— Какво приказваш?! — И той се обърнал да си иде, но тя го хванала за ръкава.
— Къде?
— Аз съм беден човек, нима мога да се оженя за стопанката на такава къща?
— Нищо — рекла тя, — аз съм съгласна.
— Не, няма да се оженя, страхувам се от теб.
— Защо се страхуваш? — попитала жената. — Да не би да не ти харесвам?
— Харесваш ми. Но нима толкова красива, богата жена може да се полакоми за мен?
Станал и излязъл от стаята.
— Хей, момко, къде? Върни се!
Селянинът не я послушал и си отишъл. До тъмно скитал из улиците, а вечерта отишъл на хан. Цяла нощ бълхите не го оставяли да спи, до сутринта не притворил очи.
„Ако бях се оженил за нея — мислел той, — сега щях да лежа на мек дюшек. Сутринта ще стана и ще тръгна по същата улица. Ако ме повика, ще се оженя.“
Сутринта тръгнал по същата улица и се приближил до балкона. Жената стояла там, видяла го, повикала го:
— Качи се, качи се при мен!
Той се качил. Жената го хванала за ръката, въвела го в стаята, турила го да седне, донесла ядене. Пийнали, хапнали и тя му дума:
— Ожени се за мен, момко, няма да съжаляваш.
— Страхувам се. Нали господарката на такъв имот сигурно има и близки роднини. Ще се съгласят ли те? Току-виж ме убили.
— Нямам нито роднини, нито близки, никого нямам на света. Освен тази къща на пазара имам десет дюкяна. В един ще търгуваш сам, а другите девет ще дадеш под наем.
— Добре — казал селянинът. — Щом е така, ще се оженим.
Жената се зарадвала, станала, стоплила вода, сложила го в коритото, окъпала го, преоблякла го с чисти дрехи и рекла:
— Е, иди да доведеш свещеника да ни венчае.
Селянинът изтичал, довел свещеника. Свещеникът дошъл, венчал ги и си отишъл.
— Сега станахме мъж и жена — казала жената. — Моля те само за едно. Аз не ям месо, не донасяй в къщи месо. Ако ти се прище, купи си на пазара и яж.
— Добре — отвърнал мъжът. — Щом не щеш, няма да донасям.
Двамата заживели радостно и щастливо.
Преживели сговорно три години.
Веднъж до мъжа, който продавал на дюкяна, дошла вест, че от Цариград пристигнал богат търговец със скъпи стоки. Затворил магазина и тръгнал да види какви стоки е докарал търговецът.
Отишъл при него, поздравил, седнал.
— Е, покажи какво хубаво и скъпо си докарал, искам да купя на жена си.
— Имам една кошуля, обшита с бисери — казал търговецът. — Занеси я, нека я премери, ако й стане — ще я купиш, ако не — ще ми я донесеш обратно.
Взел кошулята, занесъл я в къщи и казал на жена си:
— Донесох ти подарък.
— Какво си ми донесъл?
— Кошуля, обшита с бисери. Премери я дали ще ти стане.
Жената погледнала кошулята и казала:
— Няма да я облека.
— Защо? Сигурно смяташ, че е скъпа? За теб няма да пожаля нито себе си, нито цялото ни богатство.
— Не — казала тя, — няма да я облека.
— Не, ще я облечеш.
— Ако я облека, ще умра. Щом искаш да умра, ще я облека.
— Защо говориш така, жено? Като е такава работата, ще я върна на търговеца.
И занесъл кошулята обратно.
— Защо я донесе? — попитал търговецът. — Не я ли хареса? Или не й е по мярка?
— Не, казва: „Ако я облека, ще умра“.
— Щом е така, значи, жена ти е змия.
— Какво приказваш, братко! Нима може жената да бъде змия?
— Глупав човек си ти. Щом не иска да облече кошулята, значи, е змия. Жена ти яде ли месо?
— Не.
— Змия е, наистина е змия. Аз съм обиколил целия свят надлъж и нашир. Всичко съм видял, всичко съм разбрал, зная и това, че тя е змия. Дала ти е шест години срок, три вече са минали. След три години тя ще те убие. С много хора е постъпвала така: пращала ги на оня свят, а сама оставала господарка на богатството им.