Андреа Камилери
Ароматът на нощта
Комисарят Монталбано в изкушение
Инспектор Монталбано #6
1
Капакът на отворения прозорец толкова силно се блъсна в стената, че Монталбано, който точно в този момент сънуваше, че участва в престрелка, го взе за картечен откос. Събуди се внезапно, плувнал в пот, и на мига усети, че се е вкочанил от студ. Стана, ругаейки, и се втурна да затвори прозореца. Севернякът — леден и силен, така духаше, че вместо да съживи както обикновено утринните багри, този път ги отнасяше, изтривайки ги наполовина, и от тях оставаха охреночервеникавите им оттенъци, или по-скоро някакви бледи следи, като онези в акварелна рисунка, правена от аматьор художник по време на волната му неделна разходка. Очевидно лятото, изпаднало в агония от няколко дни, беше решило през нощта окончателно да предаде богу дух, за да направи място на следващия сезон, какъвто би трябвало да е есента. Би трябвало, защото начинът, по който есента настъпваше, напомняше повече за студена зима.
Връщайки се към леглото, Монталбано изпадна в носталгия по изчезналите полусезони. Какво се случи с тях? Повлечени от все по-забързания ритъм на човешкото съществуване, може би и те се бяха приспособили към него — усетили, че са само някакъв промеждутък, и бяха изчезнали, защото няма място за тях в това все по-лудешко препускане, което усърдно се подхранва от глаголи като раждам се, ям, уча, чукам, произвеждам, прехвърлям каналите с дистанционното, купувам, продавам, умирам. Безбройни глаголи, но с продължителност на наносекунда или миг. Съществували ли са времена, в които е имало и други глаголи? Мисля, съзерцавам, слушам, а защо не и безделнича, дремя, блуждая? Почти със сълзи на очи си спомни за дрехите от полусезоните и шлифера на баща си. А това го подсети, че за да отиде в полицейското управление, трябва да се облече със зимни дрехи. Набра кураж, стана от леглото и отвори крилото на гардероба, където се намираха дебелите му облекла. Миризмата от огромното количество нафталин го връхлетя изневиделица. Най-напред усети липса на въздух, след това очите му се насълзиха, а после се разкиха. Кихна дванайсет пъти един след друг, като носът му потече, зави му се свят и започна да чувства все по-изтръпнал гръдния си кош. Беше забравил, че домашната му помощница Аделина открай време водеше лична война с молците, като използваше всички позволени и непозволени средства срещу тях, но винаги излизаше от тази битка неизбежно разгромена. Комисарят се отказа. Затвори гардероба и отиде да си вземе дебел пуловер от скрина със седемте чекмеджета. Може би и тук Аделина беше използвала задушливи газове, но този път Монталбано беше подготвен и се предпази, задържайки дъха си. Отиде на верандата и разгъна пуловера върху масичката, за да се измирише малко вонята. Когато се върна, след като се изми, избръсна и облече, пуловера вече го нямаше. Точно този, най-новия, който Ливия му беше донесла от Лондон! Ами сега, как щеше да й обясни, че някой кучи син е минал, не е устоял на изкушението, протегнал е ръка и чао, пуловер? Представи си дословно диалога с годеницата си.
— Разбира се! Беше повече от ясно!
— Извинявай, ама защо?
— Защото аз ти го подарих!
— А това какво общо има?
— Има, разбира се! И още как! Не отдаваш никакво значение на това, което ти подарявам! Например ризата, която ти донесох от…
— Тази все още е налице.
— Обзалагам се, че все още е налице, но никога не си я обличал! Пък и славният комисар Монталбано да се остави да бъде ограбен от някакъв крадец на дребно! Направо да потънеш в земята от срам!
Точно в този момент го видя. Подхванат от северняка, пуловерът се въргаляше по плажа, навивайки се около себе си, и все повече се приближаваше към точката, в която пясъкът прогизваше при идването на всяка следваща вълна.
Монталбано прескочи парапета, затича се, песъчинките напълниха чорапите и обувките му, но пристигна точно навреме, за да сграбчи пуловера, избавяйки го от една ядосана вълна, която изглеждаше особено изгладняла точно за този вид облекло.
Докато се връщаше полуослепен от пясъка, който вятърът вкарваше в очите му, трябваше да се примири с факта, че пуловерът беше заприличал на безформена и измокрена вълнена купчинка. Веднага щом влезе, телефонът иззвъня.
— Здравей, любов моя. Как си? Исках да ти кажа, че днес няма да съм си у дома. Ще ходя на плаж с една приятелка.
— Не си ли на работа?
— В почивка сме, защото е ден на светеца, покровител на града.