Изтощен, направи пауза. Монталбано дори не гъкна.
— И не само! След голямото си геройство подарявате детето на сестрата на заместника си, като че ли то е някакъв предмет! Действия на хора без сърце, действия за наказателния кодекс! Но за тази част от историята пак ще говорим. Има друга, по-лоша. Проститутката е притежавала спестовна книжка на приносител, в която е имало половин милиард лири. В един момент тази книжка е преминала във вашите ръце. А после е изчезнала! Какво е станало с нея? Разделихте ли си парите с вашия приятел и съучастник Доменико Ауджело?
Монталбано много бавно постави ръката си върху бюрото, много бавно надвеси тялото си напред и много бавно главата му навлезе в конуса от светлината на лампата. Бонети-Алдериги се изплаши. Лицето на Монталбано, осветено наполовина, беше образ и подобие на африканска маска, от тези, които се слагат преди човешките жертвоприношения. Началникът на полицията светкавично си помисли, че между Сицилия и Африка няма голямо разстояние, замръзвайки на мястото си. Комисарят втренчи погледа си в Бонети-Алдериги и след това заговори много бавно, с твърде нисък глас.
— Казвам ти го като мъж на мъж. Остави на мира момченцето, не го замесвай в тази история. Ясен ли съм? Осиновено е съвсем законно от сестрата на Ауджело и нейния съпруг. Остави го на мира. За твоите лични отмъщения и за твоите простотии съм ти достатъчен само аз. Съгласен ли си?
Началникът на полицията не отговори, страхът и ядът затрудняваха говора му.
— Съгласен ли си? — попита го отново Монталбано.
И колкото по-нисък, спокоен и бавен беше този глас, толкова повече Бонети-Алдериги долавяше в него едва-едва сдържаната ярост.
— Съгласен съм — каза най-накрая полугласно.
Монталбано се изправи, а лицето му излезе от обхвата на светлината.
— Господин началник, може ли да ви попитам как се сдобихте с всичките тези сведения?
Внезапната промяна в тона на Монталбано, който беше станал официален и леко почтителен, толкова много учуди началника на полицията, че го накара да изрече онова, което си беше обещал да не казва.
— Писаха ми.
Монталбано веднага разбра.
— Анонимно писмо, нали?
— Е, да кажем, че не е подписано.
— Не ви ли е срам? — попита го комисарят, като се обърна и тръгна към вратата, глух за виковете на началника си.
— Монталбано, върнете се тук!
Не беше куче, което се подчинява на заповеди. Ядосан, свали от главата си ненужната превръзка. В коридора се сблъска с господин Латес, който запелтечи:
— Стру… ва ми… се… че господин началникът ви вика.
— И на мен така ми се струва.
В този момент Латес забеляза, че Монталбано вече не носеше превръзка, а челото му беше непокътнато.
— Оздравяхте ли?
— Не знаехте ли, че началникът на полицията е чудотворец?
Докато, здраво стиснал волана, се насочваше към Маринела, си помисли, че хубавото в цялата тази работа е, че не е ядосан на онзи, който е написал анонимното писмо, макар със сигурност да знаеше, че това е закъснялото отмъщение на Лоенгрин Пера, единствения, който е в състояние да направи възстановка на историята с Франсоа и майка му. Не беше ядосан и на началника на полицията. Ядът, който изпитваше, беше насочен само срещу него. Как е възможно да забрави напълно за спестовната книжка с петстотинте милиона лири? Беше я поверил на един приятел нотариус, поне това си спомняше отлично, за да управлява тези пари и да ги предаде на Франсоа веднага щом навърши пълнолетие. Спомняше си, но това вече доста смътно, че десетина дни след посещението му при нотариуса той му беше изпратил разписка. Но вече не знаеше къде я е забутал. Най-лошото беше, че за тази книжка никога не беше обелвал дума нито пред Мими, нито пред сестра му. Въпреки това с развинтената си фантазия Бонети-Алдериги беше замесил и Мими, който беше в пълно неведение за този факт и всъщност беше невинен като Исус.
За по-малко от час домът му заприлича на апартамент, който е бил посетен от ловки и опитни крадци. Всичките чекмеджета на писалището му бяха издърпани изцяло напред, а документите от тях разхвърляни по пода, където също се въргаляха отворени наполовина и измачкани от прелистването книги. В спалнята и двете нощни шкафчета зееха, също така гардеробът и скринът със седемте чекмеджета, а дрехите от тях — извадени и нахвърляни по леглото и столовете. Монталбано търсеше и колкото повече търсеше, толкова повече си даваше сметка, че никога, ама никога няма да успее да извади на бял свят онова, което търсеше. Точно когато надеждата го напусна, в кутия в най-долното чекмедже на скрина, редом с една снимка на майка му, починала, преди да може да запази в паметта си лика й като жива, снимка на баща му и някои от неговите редки писма, намери изпратения му от нотариуса плик. Отвори го, извади документа, прочете го, препрочете го, излезе от вкъщи и се качи в колата. Спомняше си, че в магазинче за цигари в една от първите къщи на Вигата имаше и ксерокс. Извади копие на документа, качи се отново в колата, върна се в Маринела, уплаши се от бъркотията, която сам беше сътворил в дома си, започна да търси лист и плик, ругаейки светците по азбучен ред, намери, седна на бюрото и написа: