Многоуважаеми господин началник на полицията на Вигата,
Тъй като сте склонен да обръщате внимание на анонимни писма, няма да подпиша и моето. Прилагам ви копие от разписката на нотариуса Джулио Карлентини, която осветлява случая с комисар Салво Монталбано. Оригиналът, естествено, е притежание на пишещия и може да ви бъде показан след любезно поискване.
Качи се отново на колата, отиде до пощата, попълни обратната разписка и пусна писмото като препоръчано, излезе, наведе се, за да отвори вратата на автомобила, и замръзна в тази поза, като човек, поразен внезапно от някоя от онези жестоки болки в кръста, при които само малко да помръднеш, усещаш свиреп бодеж и единственото, което можеш да направиш, е да останеш неподвижен, надявайки се на чудо, от което поне за миг болката да премине. Това, което беше „омагьосало“ комисаря, беше гледката, която се разкри пред очите му, на преминаващата в този момент жена, очевидно отправила се към близката месарница. Беше госпожица Мария-Стела Козентино, весталката от храма на брокера Гаргано, която, затваряйки офиса след изтичането на работното време, сега беше тръгнала на пазар, преди да се прибере вкъщи. Виждайки Мария-Стела Козентино, го беше осенила вледеняващата мисъл, последвана от още по-смразяващия въпрос: дали нотариусът не беше инвестирал парите на Франсоа в начинанието на брокера Гаргано? Ако се окажеше, че е така, в този час парите вече се бяха изпарили, поемайки по пътя към южните морета, а от това следваше не само че момченцето никога повече нямаше да има дори една лира наследство от майка си, ами че и той, Монталбано, след като беше вече изпратил предизвикателното писмо до началника на полицията, доста щеше да се озори, докато оправдае изчезването на парите, а дори и да кажеше, че няма нищо общо с тази история, началникът никога нямаше да му повярва и най-малкото, което можеше да си помисли за него, е, че се е съдружил с нотариуса, за да си поделят петстотинте милиона лири на клетото сираче.
Успя да се размърда, да отвори вратата и да потегли с мръсна газ — така че гумите да изсвирят, както обикновено правят полицаите и келешите — към кантората на нотариус Карлентини. Изкачи тичешком по стълбите двата етажа, от което за малко душата му да излезе. Вратата на кантората беше заключена, виждаше се закачената табелка с работното време, от която ставаше ясно, че е затворена отпреди час. Възможно беше обаче вътре все още да имаше някого. Натисна звънеца и за по-голяма сигурност дори почука с юмрук. Вратата едва-едва се открехна и комисарят с устрема на Катарела я бутна докрай. Момичето, което беше дошло да му отвори, се дръпна изплашено назад.
— Какво… какво искате? Не… не ми причинявайте зло.
Със сигурност си беше помислило, че се е озовало пред някой бандит. Беше пребледняло като платно.
— Извинете ме, че ви изплаших — каза Монталбано. — Нямам никаква причина да ви сторя зло. Аз съм Монталбано.
— О, боже, колко съм глупава! — каза младата жена. — Сега си спомних, че съм ви виждала по телевизията. Заповядайте.
— Тук ли е нотариусът? — попита комисарят, влизайки.
Лицето й стана сериозно и придоби официално изражение.
— Не знаете ли?
— Какво? — каза Монталбано, чувствайки се още по-напрегнат.
— Горкият господин нотариус…
— Мъртъв ли е?! — нададе вой Монталбано, все едно му беше съобщила за смъртта на най-любимото му човешко същество.
Тя го погледна леко учудена.
— Не, не е мъртъв. Получи инсулт. Сега се възстановява.
— Говори ли? Спомня ли си?
— Разбира се.
— Как бих могъл да поговоря с него?