— Сега ли?
— Сега.
Момичето погледна часовника върху китката си.
— Може би ще успеем. Приет е за лечение в клиника „Санта Мария ди Монтелуза“.
Влезе в помещение, пълно с папки, дела, досиета, и набра някакъв номер, като поиска да я свържат със стая номер сто и четиринайсет. След това каза:
— Джулио…
Спря се. Беше всеизвестно, че господин нотариусът не пропускаше нито една жена. А тази, която му се обаждаше, беше около трийсетте, висока, с много хубави крака и дълги черни коси, които достигаха до под кръста й.
— Господин нотариус — продължи, — тук в кантората е комисар Монталбано, който би искал да говори с вас… Да? Ние ще се чуем по-късно. — Подаде телефона на Монталбано, излизайки дискретно от стаята.
— Ало, господин нотариус? Монталбано съм. Исках само да ви помоля за една информация. Спомняте ли си, че преди няколко години ви предадох една спестовна книжка с петстотин милиона лири, която… А, спомнихте ли си? Питам ви, защото ме обзе съмнение дали не сте инвестирали сумата при брокера Гаргано и тогава… Не, не се обиждайте… не, за бога, нямах предвид това… Представете си, ако аз… Добре, добре, извинете ме. Бързо оздравяване!
Затвори. Нотариусът само като чу да му споменава името на Гаргано, се почувства обиден.
„Вие да не си мислите, че съм толкова наивен, че да повярвам на мошеник като Гаргано?“ — беше му казал.
Парите на Франсоа бяха на сигурно място.
Но качвайки се в колата си, за да отиде в полицейското управление, Монталбано се закле, че ще накара брокера Гаргано да си плати с лихвите заради ужасния страх, който го беше обзел заради него.
4
Не отиде в полицейското управление, защото си направи равносметка, че денят му е бил доста тежък и затова си е заслужил утешителната награда. Бегло му бяха споменавали за наскоро отворена гостилница на десетина километра след Монтелуза, на междуградското шосе за Джардина, в която се хапвало добре. Бяха му казали дори името й: „При Джуджу каруцаря“. Четири пъти не успя да хване по правилния път и точно когато вече реши да се върне и да отиде в „Сан Калоджеро“, защото усещаше, че го обзема вълчи глад, видя на светлината от фаровете табелата на заведението, написана на ръка върху дъска, закачена на стълба за уличното осветление.
След пет минути стигна по истински коларски път, целия в дупки и камънаци, от тези, които вече не съществуваха, и за миг го обзе съмнение, че това е някаква постановка на този Джуджу, който се правеше на каруцар, а всъщност караше автомобил от Формула 1. Понесен от вълната на съмнението, дори самотната къщурка, до която се добра, не му вдъхваше доверие: зле белосана, без неонови светлини, състоеше се от стая в приземието и още една на горния етаж. От двата прозореца на партера се процеждаше меланхолична бледа светлина. Със сигурност това беше последният щрих към мизансцена. На паркинга имаше два автомобила. Слезе от колата и се спря нерешително. Не му стискаше да завърши вечерта си натровен. Опита се да си спомни кой му беше препоръчал това заведение и най-накрая паметта му се проясни: заместник-комисар Линд, син на швейцарци („Роднина на шоколада?“ — беше го попитал, когато му го представиха), който само допреди шест месеца беше работил в Болцано.
„Ама че работа! — каза си той. — Та този не е в състояние да различи дори пиле от сьомга!“
В този момент обаче вечерният ветрец полекичка довя аромат, който накара ноздрите му да се разширят: мирис на истинска и вкусна храна, аромат на гозби, приготвени по всички правила на изкуството. Колебанието му премина, отвори вратата и влезе. В помещението имаше осем маси и само една от тях беше заета от двойка на средна възраст. Седна на първата маса, попаднала му пред очите.
— Извинете ме, но тази е резервирана — каза келнерът и собственик, около шейсетгодишен висок шкембелия, плешив, но със завити нагоре мустаци.
Комисарят послушно стана. Почти беше на път да положи седалищните си мускули на един от столовете на съседната маса, когато мустакатият пак проговори.
— И тази също.
Монталбано усети, че започва да се ядосва. Ама този провокативно ли му се подиграваше, или искаше да се заяжда с него? Май си просеше скандал!
— Всичките са запазени. Ако искате, мога да ви сервирам тук — каза келнерът собственик, забелязвайки, че очите на клиента му бяха започнали да стават зли.
И му посочи помощната маса, отрупана със съдове, чаши, чинии, намираща се непосредствено до вратата на кухнята, от която тръгваше онзи аромат, който те засищаше още преди да си започнал да се храниш.