— Става — каза комисарят.
Оказа се, че седи като наказан, защото стената беше точно пред лицето му, а за да погледне какво става в гостилницата, трябваше да седне напряко на стола и да извие врат. Но какво му пукаше дали може да гледа към помещението, или не?
— Ако мислите, че ще се справите, за предястие имаме пирчати, които направо те изгарят — каза мустакатият.
Знаеше какво са пирчати — особен вид макарони, но защо трябваше да изгарят? Не искаше обаче да доставя удоволствие на онзи, питайки го как се приготвят пирчатите. Ограничи се само с един въпрос:
— Какво означава „ако мислите, че ще се справите“?
— Точно това, което означава: ако мислите, че ще се справите — беше отговорът.
— Мисля, че ще се справя, не се безпокойте, ще се справя.
Собственикът повдигна рамене и изчезна в кухнята, след малко отново се появи и се вторачи в комисаря. Другите двама клиенти го повикаха и поискаха сметката. Той им я занесе, те платиха и излязоха, без да кажат довиждане.
„Изглежда, тук не е прието хората да се поздравяват“ — помисли си Монталбано, като си спомни, че и той, влизайки, не поздрави никого.
Мустакатият се върна от кухнята и застана в същата поза като преди малко.
— След пет минути е готово — каза. — Искате ли да ви пусна телевизора, докато чакате?
— Не.
Най-накрая от кухнята се чу женски глас.
— Джуджу!
И пирчатите пристигнаха. Ухаеха на земния рай. Гостилничарят се подпря на касата на вратата, нагласявайки се като за представление.
Монталбано реши да вдиша с пълни гърди от уханието. Докато го помирисваше лакомо, другият проговори:
— Преди да започнете да се храните, искате ли бутилка вино, да ви е подръка?
Комисарят кимна с глава, защото нямаше желание за приказки. Сложиха пред него кана с литър червено и много гъсто вино. Монталбано напълни чашата и сложи в устата си първата хапка. Задуши се, закашля се и от очите му излязоха сълзи. Изпита ясното усещане, че всичките му вкусови рецептори са се подпалили. Изпи на екс чашата с виното, което от своя страна никак не се шегуваше с алкохолните си градуси.
— Хранете се много бавно и полека — посъветва го собственикът келнер.
— Ама какво има вътре? — попита Монталбано, който все още не успяваше напълно да си поеме въздух.
— Зехтин, половин глава лук, две скилидки чесън, две осолени хамсии, една лъжичка дребни каперси, черни маслини, домат, босилек, половин люта чушка, сол, овчи кашкавал и черен пипер — изреди мустакатият с нотка садизъм в гласа си.
— Боже господи! — каза Монталбано. — Кой е в кухнята?
— Съпругата ми — отговори му мустакатият, посрещайки тримата нови клиенти.
Редувайки хапките си с глътки вино и охкания както поради екстремното усилие, така и от неудържимото удоволствие („Съществува ли екстремно ястие, както има екстремен секс?“ — се запита за момент), Монталбано има дори куража да отопи с хляб соса, останал на дъното на чинията, попивайки от време на време потта, която избиваше по челото му.
— За основно какво ще искате, господине?
Комисарят разбра, че с това „господине“ собственикът му отдаваше чест.
— Нищо.
— И добре правите. Предимството на пирчатите, които направо те подпалват, е, че човек усеща вкуса им и на следващия ден.
Монталбано поиска сметката, която се оказа дребна сума, плати, стана, тръгна да излиза, без да каже довиждане, като по предписание, и точно до вратата видя голямата снимка с надпис под нея: „Възнаграждение в размер на един милион лири за онзи, който ми даде сведения за този човек“.
— Кой е този? — попита Монталбано, като се обърна към собственика.
— Не го ли познавате? Това е онзи голям, свръхголям негодник, брокерът Гаргано, който…
— Защо се интересувате от него?
— За да го хвана и да го заколя.
— Какво ви е направил?
— На мен нищо, но отмъкна на жена ми трийсет милиона.
— Кажете на съпругата си, че ще му бъде отмъстено и заради нея — произнесе тържествено комисарят, слагайки ръка върху гърдите си.
И разбра, че беше кьоркютук пиян.
Имаше луна, която направо плашеше, защото беше светло като ден. Караше развеселен от алкохола и се правеше на голям състезател, вземаше рязко завоите, от което колата му поднасяше, шофираше ту с десет километра в час, ту със сто. По средата на шосето между Монтелуза и Вигата видя отдалече рекламния билборд, зад който се криеше черният път, водещ към срутената къщурка, до която се намираше голямото сарацинско маслиново дърво. Тъй като в последните три километра едва избегна челните удари с две коли, които се движеха в противоположната посока, реши да завие и да отиде да поизтрезнее между клоните на дървото, при което почти от година не беше ходил.