Нави волана надясно, за да поеме по коларския път, и се зачуди дали не се е объркал, тъй като на мястото на полския друм сега имаше дълга асфалтирана ивица. Може би се беше припознал в някакъв друг билборд. Върна се на заден ход и се удари в една от подпорите на билборда, който опасно се наклони. „Мебели Ферагуто — Монтелуза“. Нямаше никакво съмнение, билбордът си беше същият. Върна се по бившия коларски път и след стотина метра се озова пред градинската врата на малка, току-що построена вила. Селската къщурка я нямаше вече, липсваше и сарацинското маслиново дърво. Нищо не проумяваше, не разпознаваше никаква част от пейзажа, с който беше свикнал.
Възможно ли е литър вино, било то и силно, да го докара до това състояние? Слезе от колата и докато пикаеше, продължаваше да се оглежда наоколо. Лунната светлина му позволяваше да вижда добре, но онова, което виждаше, му изглеждаше странно. Взе от жабката фенерчето и започна да обикаля около оградата. Вилата беше довършена, но очевидно необитаема, защото по стъклата на прозорците все още си стояха налепените предпазни кръстосани ленти от хартиено тиксо. Заградената градина беше доста голяма и в нея строяха нещо като беседка, наблизо се виждаха подредените работни инструменти: лопати, кирки, кофи. Когато достигна задната част на вилата, се заплете в нещо, което на пръв поглед му се стори като храст годжи бери. Насочи фенерчето си, огледа по-добре и изкрещя. Беше видял мъртвец. Или по-скоро умиращ. Пред него голямото сарацинско маслиново дърво агонизираше, след като е било изкоренено и повалено на земята. Агонизираше, защото бяха отсекли клоните му с електрическа резачка, а самото стъбло беше вече дълбоко наранено от секирата. Листата му се бяха свили, вече почти изсъхнали. Монталбано си даде сметка, че е започнал да плаче, подсмърчаше и дишаше на пресекулки, както правят децата. Протегна ръка, постави я върху светлото петно на една голяма рана и усети под дланта си малкото останало количество влага от лимфата, която бавно-бавно се оттичаше, както става с кръвта на умиращ от кръвоизлив човек. Вдигна ръката си от раната, откъсна няколко листа, които все още даваха отпор, и ги сложи в джоба си. После плачът му премина в нещо като контролиран и осмислен гняв.
Върна се в колата, свали си сакото, пъхна фенерчето в джоба на панталоните си, загаси фаровете, преодоля градинската врата от ковано желязо, изкатервайки се по нея като маймуна — благодарение на виното, разбира се, което продължаваше да упражнява върху него своя ефект. Със скок, достоен за Тарзан, се озова в градината. Навсякъде се виждаха тесни алеи, посипани с чакъл, имаше скамейки от дялан камък, разположени на всеки десет метра, делви с растения, фалшиви римски амфори, изкуствено състарени с налепени по тях водорасли и мидички, колони с капители, очевидно произведени във Фиака. И неизбежният кът с много модерен грил и барбекю. Насочи се към беседката в строеж, сред инструментите си избра един чук за разбиване на камъни, стисна го здраво и започна да разбива стъклата на прозорците на приземния етаж, които бяха по два на всяка страна. След като счупи шестте прозореца, веднага щом зави зад ъгъла, видя групичка от неподвижни фигури. О, боже, тези пък кои са? Извади от джоба си фенерчето и светна. Оказаха се осем големи статуи, които временно бяха събрани на едно място в очакване на собственика на вилата, да ги разположи по свой вкус. Снежанка и седемте джуджета.
— Почакайте ме, сега ще се върна — каза Монталбано.
Разби добросъвестно и останалите два прозореца, а после, завъртайки над главата си чука, както Орландо6 е въртял меча си в момент на ярост, се нахвърли върху групичката статуи и започна да ги удря като полудял.
Не бяха минали и десет минути, когато от Снежанка, Щастливко, Сънливко, Всезнайко, Мърморко, Чевръстко, Свенливко, Добродушко или както, по дяволите, се казват, не остана друго, освен дребни пъстри парчета. Но Монталбано все още не се чувстваше удовлетворен. Откри, че все така близо до недостроената беседка имаше и спрей флакони с боя. Грабна един зелен спрей и написа четири пъти с големи букви думата „лайнар“, по една за всяка стена на вилата. След това се изкатери отново по градинската врата, качи се в колата си и потегли към Маринела, чувствайки се напълно изтрезнял.
6
„Бесният Орландо“ — поема от Лудовико Ариосто (1474–1533), италиански поет и драматург. — Б.пр.