Като пристигна в Маринела, прекара половината нощ в подреждане на къщата си, която се беше превърнала в кочина след търсенето на разписката от нотариуса. Не защото търсенето бе изисквало цялото това време, а защото така се получава, като изпразниш чекмеджетата — намираш огромно количество стари и забравени документи, някои от които почти насила искат да бъдат прочетени, и ти неизбежно се озоваваш все повече в дъното на водовъртежа на паметта, а спомените връщат дори нещата, които през годините силно си искал да забравиш. Мръсна игра е играта със спомените, от която винаги излизаш победен.
Отиде да си легне към три часа сутринта, а след като става поне три пъти, за да пие вода, най-после реши да си занесе гарафата в спалнята и да я остави на нощното шкафче. В крайна сметка в седем сутринта изглеждаше като бременен — с издут от водата корем. Денят беше облачен и това засили до крайност нервността му заради зле прекараната нощ. Звънна телефонът, Монталбано вдигна слушалката и решително каза:
— Не ми лази по нервите, Катаре!
— Не съм господинът, когото вие назовахте. Аз съм, господин комисар.
— А ти кой си?
— Не ме ли разпознахте, комисарю? Аделина съм.
— Аделина! Какво е станало?
— Комисарю, исках да ви предупредя, че днес не мога да дойда.
— Добре, не…
— Както не мога да дойда нито утре, нито вдругиден.
— Какво се е случило?
— Откараха съпругата на по-малкия ми син в болницата с болки в корема и се налага да остана да наглеждам децата й, които са четири, като най-голямото е на десет години, но е по-голям разбойник и от баща си.
— Добре, Адели, не се безпокой.
Затвори и отиде в банята, грабна планината от дрехи за пране, включително изцапания с пясък пуловер, който му беше подарила Ливия, и сложи всичко в пералнята. Не намери нито една чиста риза и облече старата. Помисли си, че поне три пъти за обяд и три пъти за вечеря трябваше да отиде на ресторант, но се закле пред себе си да не се изкушава от други и да остане верен на „Сан Калоджеро“. След обаждането на Аделина обаче лошото му настроение направо преля, убеден, че какъвто си беше, нямаше да е в състояние да се погрижи нито за себе си, нито за дома си.
В полицейското управление цареше пълно спокойствие. Катарела дори не забеляза пристигането му, зает с телефонния си разговор, който, изглежда, много го затрудняваше, защото от време на време подсушаваше с ръкав челото си. Върху бюрото си намери бележка с написани на нея две имена: Джакомо Пелегрино и Микела Манганаро, и два телефонни номера. Разпозна почерка на Мими и веднага си спомни, че това са имената на служителите в „Цар Мидас“, плюс, разбира се, госпожица Мария-Стела Козентино. Мими обаче не беше написал адресите им, а той предпочиташе да говори с хората лично, а не по телефона.
— Мими — повика го той.
Никой не му отговори. Предположи, че онзи все още е у дома си в леглото или пиеше първата си чаша кафе.
— Фацио!
Фацио веднага се появи.
— Господин Ауджело няма ли го?
— Днес няма да идва, комисарю, нито утре, нито дори вдругиден.
Като домашната му помощница Аделина. И Мими ли имаше внуци за гледане?
— И защо?
— Как защо, комисарю? Какво ви става, забравихте ли? Днес му започна полагаемият отпуск за сключване на брак.
Напълно беше забравил. А той беше представил на Мими (с цел, която в определен смисъл не беше за споделяне) бъдещата му булка Беатриче — красиво и способно момиче.
— И кога се жени?
— След пет дни. И не го забравяйте, защото трябва да бъдете кум на господин Ауджело.
— Няма да го забравя. Слушай, зает ли си с нещо?
— Веднага ще се освободя. Дошъл е някой си Джакомо Пелегрино, за да се оплаче за извършени вандалски действия срещу една вила, чието строителство току-що е приключило.
— Кога се е случило?
— Тази нощ.
— Добре, отивай и след това се върни.
В крайна сметка вандалът беше той, Монталбано. Като слушаше в полицейското управление по какъв начин се говореше за „геройството“, което беше извършил, малко се упрекна и се засрами. Как обаче можеше да изправи грешката си? Да се появи оттатък при Фацио и да каже: „Слушайте, господин Пелегрино, простете ми, аз го направих…“.