— Няма го вече. Отсекли са го, за да направят място за вилата.
Фацио стана твърде сериозен, сякаш Монталбано му беше казал, че е мъртво някое създание, което му е много скъпо.
— Разбирам — промърмори полугласно.
— Какво разбра?
— Нищо. Трябваше ли да ми дадете някакви разпореждания?
— Да. След като научихме, че Джакомо Пелегрино се размотава из Германия, бих искал да ми намериш адреса на госпожица или госпожа Микела Манганаро, която също е била служителка на Гаргано.
— След минута ще ви го донеса. Искате ли първо да мина през магазина на Брукале и да ви купя нова риза?
— Да, благодаря, купи ми три, така и така ще ходиш дотам. Как успя да отгатнеш, че нямам ризи? Сега ти си този, който говори с чавките или прави магии!
— Не е нужно да говоря с чавките, комисарю. Тази сутрин не сте си сменили ризата, а всъщност е трябвало да го направите, защото единият ви маншет е целият изцапан със засъхнала боя. Зелена — подчерта на излизане, усмихвайки се под мустак.
Госпожица Микела Манганаро живееше с родителите си в десететажен блок в района на гробищата. Монталбано предпочете да не я уведомява за пристигането си нито по телефона, нито по домофона. Току-що беше паркирал колата си, когато видя един възрастен мъж да излиза през входната врата.
— Извинете, можете ли да ми кажете на кой етаж живеят семейство Манганаро?
— На петия, мамка му и мизерия!
— Защо се ядосвате, че семейство Манганаро…
— Защото от една седмица асансьорът стига само до петия етаж. А пък аз живея на десетия! И два пъти на ден трябва да слизам пеша! Винаги са били късметлии тези Манганаро! Представяте ли си, преди няколко години дори уцелиха тройка от тотото!
— Много ли спечелиха?
— Дребна работа. Но поне са изпитали удоволствието, че са спечелили, нали?
Монталбано влезе в асансьора, натисна копчето за петия етаж, кабината потегли, но спря на третия. Опита всички бутони, но кабината беше неподвижна. Качи се два етажа по стълбите, утешавайки се с мисълта, че поне си беше спестил качването на още три.
— Кой е? — попита глас на възрастна жена.
— Монталбано, комисар по обществената сигурност.
— Комисар? Сигурни ли сме?
— Що се отнася до мен, аз съм сигурен, че съм комисар от полицията.
— И какво искате от нас?
— Да говоря с дъщеря ви Микела. Вкъщи ли е?
— Да, но си е полегнала, малко е настинала. Почакайте за момент да извикам съпруга си.
Последва вик, който за момент ужаси Монталбано.
— Фили! Ела тук, че има някакъв, който твърди, че е комисар!
Не беше успял да убеди госпожата, думите й „твърди, че е“ го показваха.
След това, все така зад заключената врата, тя каза:
— Говорете по-силно на съпруга ми, защото е глух!
— Кой е? — попита този път ядосан мъжки глас.
— Аз съм комисар от полицията, отворете.
Толкова силно беше надал вой, че докато вратата на семейство Манганаро оставаше упорито заключена, за сметка на нея се отвориха другите две врати на стълбищната площадка и се появиха двама зрители, по един от врата, едно десетгодишно момиченце, което си ядеше закуската, и петдесетгодишен господин по потник с превръзка на лявото око.
— Говорете по-силно, че Манганаро е глух — подсказа му приятелски мъжът с потника.
Още по-силно ли? Направи няколко упражнения, за да си продуха дробовете, без да диша, както беше виждал, че прави един рекордьор по стоене под вода на голяма дълбочина, и, поемайки си колкото може повече въздух, изкрещя:
— Полиция!
Чу как вратите на горния и долния етаж се отвориха едновременно и разтревожени гласове започнаха да питат:
— Какво е станало? Какво се е случило? Какво става?
Вратата на Манганаро се открехна много бавно и от нея се показа един папагал. Или поне такова беше първоначалното впечатление на комисаря. Много дълъг жълт нос, виолетови скули, големи черни очи, четири разрошени червени косъма върху главата, сигнално зелена риза.
— Заповядайте — каза папагалът. — Но пазете тишина, защото дъщеря ми спи, тъй като не се чувства добре.
Покани го да влезе в хол, нелогично шведски като мебелировка. На една трикрака поставка стоеше братът близнак на господин Манганаро, който поне имаше доблестта да си остане птица и да не се представя за човек. Съпругата на Манганаро, която приличаше на нещо като надупчено със сачми по погрешка или от коварство врабче, провлачвайки левия си крак, дойде, носейки с мъка малък поднос с чашка кафе върху него.