— Вече е подсладено — каза, сядайки удобно на диванчето.
Беше очевидно, че любопитството й я изяждаше жива. Изглежда, госпожата нямаше много възможности за развлечение и сега се подготвяше да се забавлява.
„Ако две и две прави четири — помисли си Монталбано, — каква ли птица дъщеря би излязла от кръстоската между папагал и врабче?“
— Предупредих Микела. Приготвя се да стане и след малко ще дойде — изписука врабчето.
„Откъде ли извади този глас, когато викаше съпруга си?“ — запита се Монталбано и си спомни, че беше чел в книга с пътеписи, че съществуват дребни птички, които са в състояние да извиват трели, наподобяващи воя на сирена. Госпожата, изглежда, принадлежеше точно към този вид.
Кафето беше толкова подсладено, че на комисаря му залепна устата. Пръв заговори папагалът, онзи, преоблеченият като човек.
— Знам защо искате да говорите с дъщеря ми. Заради оня суперголям негодник, брокера Гаргано. Така ли е?
— Да — извика Монталбано. — И вие ли сте жертва на измамата му…
— Как ли пък не! — отговори мъжът, поставяйки яростно лявата си ръка върху вътрешната част над лакътя на протегнатата си напред дясна ръка.
— Фили! — укори го жена му, използвайки втория си глас, онзи от Страшния съд.
Стъклата на прозорците казаха „дрън-дрън“.
— Мислите ли, че Филипо Манганаро е толкова наивен, че да попадне в ямата, покрита лично от Гаргано с клончета, сухи листа и трева, за да е незабележима? Представете си, дори не исках дъщеря ми да работи за този мошеник!
— Познавахте ли Гаргано преди това?
— Не. Пък и нямаше нужда, защото банките, банкерите, ония от борсата, всъщност всички, които боравят с пари, не може да бъдат други, освен измамници. Волю-неволю, така е, господине. Ако искате, ще ви го обясня. Случайно да сте чели една книга, която се казва „Капиталът“ от Маркс?
— Оттук-оттам — каза Монталбано. — Вие комунист ли сте?
— Започвай, Тури!
Комисарят, който не разбра отговора му, го погледна смаяно. А пък и кой беше този Туридру? Разбра го миг по-късно, когато истинският папагал, близнакът, чието име явно беше Туридру, прочисти гласа си и започна да пее „Интернационалът“. Пееше я наистина добре и Монталбано усети, че го връхлита носталгична вълна. Тъкмо се канеше да поздрави дресьора, когато на вратата се появи Микела. Монталбано се учуди, като я видя. Всичко очакваше, но не и точно такова доста високо момиче, кестеняво, с виолетови очи, леко почервенял от грипа нос, красиво и жизнено, с къса пола, която покриваше наполовина идеално закръглените му бедра, и бяла блузка, едва прикриваща ненапъханите му в сутиен гърди. Бърза и злонамерена мисъл премина през мозъка му, като приплъзването на змия между тревата. Със сигурност красивият Гаргано е имал нещо общо с момиче като това, или поне се беше опитал да се възползва.
— Ето ме, на ваше разположение съм.
На негово разположение? Беше го казало с нисък и доста дрезгав глас, който накара кръвта на Монталбано да закипи. Момичето седна, дръпвайки максимално полата си към коленете, съкрушено, с наведен поглед, едната му ръка върху краката, а другата върху облегалката на стола. В позата на добро девойче от сериозно семейство, трудолюбиво и честно. Комисарят взе отново думата.
— Съжалявам, че ви накарах да станете от леглото.
— Не се притеснявайте.
— Тук съм, за да ви попитам дали имате някаква информация за брокера Гаргано и за офиса, в който сте работили.
— Питайте. Но да ви предупредя, вече бях разпитана от един ваш човек от полицейското управление. Господин Ауджело, струва ми се. Но, честно казано, стори ми се, че беше доста по-заинтересован от други неща.
— От други неща?
И едва попитал, вече се разкая за това. Беше разбрал. Дори си представи сцената: Мими, който й задава въпрос след въпрос, но междувременно очите му деликатно свалят блузката й, сутиена (ако в този ден е носила такъв), полата, гащичките. Не е за вярване, че Мими е успял да се овладее пред красота от този тип! Помисли си и за бъдещата му съпруга, за Беатриче, горкичката, колко ли горчиви хапове ще трябва да преглътне! Момичето не отговори на въпроса му. Беше разбрало, че комисарят е схванал. И се усмихна, или по-точно загатна за някаква усмивка, тъй като стоеше с наведена глава, както се полага пред непознат човек. Папагалът и врабчето наблюдаваха с доволство създанието си.