— Хубаво ли е времето при вас?
— Прекрасно е.
— Хм, забавлявай се тогава. До довечера.
Само това му липсваше, за да му се вгорчи още повече денят! Той трепери от студ, а Ливия блажено се изтяга под слънцето! Ето още едно доказателство, че светът не беше същият като преди. Сега на север умираха от жега, а на юг идваха ледниците, белите мечки и пингвините.
Тъкмо се канеше, като спря да диша, да отвори за втори път гардероба, когато телефонът отново звънна. Поколеба се за кратко, но след това мисълта за свиването в стомаха, което вонята на нафталина щеше да предизвика, го подтикна да вдигне слушалката.
— Ало?
— Ах, комисерийо, комисерийо! — извика с изтерзан и задъхан глас Катарела. — Вие лично и пирсонално ли сте?
— Не.
— Тогава кой е този, с когото разговарям?
— Артуро, братът близнак на комисаря.
Защо ли започна да се прави на гадняр с този нещастник? Може би за да даде лек отдушник на лошото си настроение?
— Наистина ли? — каза удивено Катарела. — Извинете ме, господин близнако Артуро, но ако евентуално комисарят си е вкъщи, бихте ли му казали, че имам нужда да говоря с него?
Монталбано изчака няколко секунди. Може би пък историята, която току-що беше измислил, щеше да му послужи при някой друг случай. Написа на лист: „Близнакът ми се казва Артуро“, и отговори на Катарела.
— Ето ме, какво има?
— Ах, комисерийо, комисерийо! Вдигна се голяма тупурдия! Познавате ли мястото, където беше офисът на финансовия брокер Грагано?
— Искаш да кажеш Гаргано?
— Да. Защо, какво казах? Казах Грагано.
— Както и да е. Знам го къде е. Какво е станало там?
— Станало е, че се касае за въоръжен с револвер. Забелязал го е Фацио, който, да предположим, е минавал оттам. Изглежда, има намерение да простреля служителката. Казва, че си иска обратно парите, които Грагано му е откраднал, иначе ще утрепе жената.
Хвърли на земята пуловера, като с ритник го намести под масата, и отвори входната врата. Времето, за което Монталбано отиде до колата си и се качи в нея, се оказа достатъчно за северния вятър, за да стихне.
Финансовият брокер Емануеле Гаргано, четирийсетгодишен, висок, елегантен, толкова красив, че изглеждаше като герой от американски филм, винаги със слънчев загар, но не прекален, принадлежеше към расата на така наречените „мениджъри кариеристи“, които имаха кратък професионален живот — кратък, в смисъл че на петдесет години бяха вече така износени, че трябваше да бъдат предадени за рециклиране, ако използваме израза, който много им харесваше. Брокерът Гаргано, по неговите думи, беше роден в Сицилия, но дълго работил в Милано, където, казано накратко и все така според думите му, беше известен като магьосника на финансовите спекулации. След това, преценявайки, че си е спечелил необходимата слава, беше решил да си отвори собствена фирма в Болоня, където, все така според думите му, беше обогатил и ощастливил стотици спестовници. Във Вигата се беше появил преди малко повече от две години, за да прокара, казваше той, „икономическото съживяване на тази наша обична и злочеста земя“, и за няколко дни отворил офиси в четири големи селища в провинцията на Монтелуза. Беше човек, на когото, естествено, не му липсваше дар слово, както и не му липсваха способности да убеждава всички онези, които срещаше, с изписаната върху лицето му голяма окуражителна усмивка. Беше му нужна само седмица, за да обиколи градчетата със страхотната си лъскава и скъпа кола, която се явяваше нещо като примамка за наивниците, и да привлече около стотина клиенти, които му бяха поверили спестяванията си и чиято средна възраст се въртеше около шейсет и повече години. След изтичането на шестте месеца възрастните пенсионери били повикани, за да получат, рискувайки да умрат на място от инфаркт, двайсетпроцентните си лихви. След това брокерът събрал във Вигата всички клиенти от цялата провинция на Монтелуза за тържествен обяд, на края на който дал да се разбере, че през следващото шестмесечие лихвите им щели да бъдат, дори и с малко, но още по-високи от сегашните. Мълвата се разнесла и хората започнали да се редят на опашка пред гишетата на съответните местни офиси на фирмата му, умолявайки Гаргано да вземе парите им. И брокерът великодушно ги приемал. Към тази втора вълна от старци се присъединили дори младежи, които изгаряли от желание за правенето на бързи пари. В края на второто шестмесечие лихвите на първоначалните клиенти се извисили до двайсет и три процента. Аферата продължила с пълна сила, но в края на четвъртото шестмесечие Емануеле Гаргано не се появил повече. Служителите от офисите му и клиентите го чакали два дни и след това решили да се обадят в Болоня, където би трябвало да се намира генералната дирекция на „Цар Мидас“1, така се казвала финансовата къща на брокера. Никой не отговарял на телефонния му номер. След провеждането на бързо разследване се разбрало, че офисите под наем на „Цар Мидас“ били върнати на законния им собственик, който от своя страна също бил ядосан, защото не му били плащали наема от доста месеци. След седмица напразни проучвания, при които от Гаргано във Вигата и околностите нямало ни вест, ни кост, и след многобройните и размирни атаки на офисите от страна на онези, които били загубили парите си, се оформили две фракции относно мистериозното изчезване на брокера.
1
Мидас — фригийски цар от древногръцката митология, прочул се със способността си да превръща всичко докоснато в злато. — Б.пр.