— На колко години е? — прекъсна я Монталбано.
— На двайсет и пет. Нито опит. Не, убедена съм, че е измислил това оправдание пред чичо си, защото е искал да изчезне за известно време. Нямаше да е в състояние да понесе освирепелите клиенти.
— И се „покрива“ за цял месец?
— Хм, не знам какво да мисля — отговори Микела. — Дайте ми една цигара.
Монталбано й подаде цигара и поднесе огънчето. Момичето нервно я изпуши на кратки дръпвания, без да продума. Монталбано също нямаше желание да говори, просто остави мозъка си да работи без задръжки.
Когато спря да пуши, Микела му каза със своя басов глас:
— Заболя ме главата.
Опита се да отвори прозорчето, но не успя.
— Оставете на мен — отвърна Монталбано. — От време на време блокира.
Наведе се над момичето и твърде скоро разбра, че е допуснал грешка.
Микела внезапно сложи ръцете си на раменете му. Монталбано зяпна учудено с уста. И това беше втората му грешка, защото устата на Микела завладя наполовина отворената му уста и започна да й прави нещо като задълбочено проучване с езика си. За момент Монталбано се поддаде, след това се съвзе и направи болезнена маневра, за да се откопчи.
— Стой мирна! — заповяда й той.
— Да, татко — каза Микела, а в дъното на виолетовите й очи заподскачаха игриви пламъчета.
Комисарят запали мотора, натисна газта и потегли.
Но онова „Стой мирна!“, казано от Монталбано, не беше отправено към момичето. Отнасяше се за онази част от тялото му, която, след като беше подтикната, не само че бързо отговори, но дори беше запяла със звънлив глас патриотичния химн: „Отварят се гробовете, надигат се мъртвите…“8.
— О, света Богородичке, комисерийо! Богородице, какъв голям страх брах! Все още треперя, комисерийо! Направо трябва да си отрежа ръката. Виждате ли как трепери?
— Виждам. Ама кой беше?
— Обади се по телефона господин началникът на полицията лично и пирсонално и ме попита за вас. Аз му отговорих, че вие временно отсъствате и че веднага щом се върнете, ще ви съобщя, че той иска да говори с вас. Но той обаче, господин началникът, ме попита дали има някой неблагодарен9.
— С по-висок чин, Катаре.
— Каквото е там, комисерийо, важното е да се разберем. Тогава му казах, че господин Ауджело е в полагаем отпуск за подготовката на предстоящата му сватба. И знаете ли какво ми отговори господин началникът на полицията? „Не ми пука!“ Точно така, точно така, комисерийо! Тогава казах, с оглед на това, че и Фацио беше излязъл, че няма никой неблагодарен. И тогава той ме попита как се казвам, а аз му отговорих: „Катарела“. И тогава ми рече: „Слушай, Сантарела“, тогава аз си позволих да го поправя и казах: „Катарела се казвам“. И знаете ли какво ми отговори господин началникът на полицията? „Не ми пука как се казваш“. Точно така каза. Здравата се беше разбеснял!
— Катаре, ще осъмнем, докато ми обясниш. Какво искаше?
— Каза ми да ви кажа, че имате на разположение двайсет и четири часа, за да му дадете онзи отговор, за който вие знаете.
На следващия ден, ако пощите работят добре, господин началникът на полицията щеше да получи псевдоанонимното писмо и щеше да се успокои.
— Някакви други новини?
— Нищо, ама нищичко, комисерийо.
— Къде са останалите?
— Фацио е на улица „Линкълн“, където е имало разпра, Гало е в магазина на Шакитано, където е имало малък обир…
— В какъв смисъл малък?
— В смисъл че крадецът е бил тринайсетгодишно момче с истински пистолет, голям колкото ръката ми. Галуцо обаче е там, където тази сутрин са намерили бомба, която не е гръмнала, Имбро и Грамаля всъщност се намират…
— Добре, добре — каза Монталбано. — Имаш право, Катаре, на Западния фронт нищо ново.
И отиде в кабинета си, оставяйки Катарела да се хваща смаяно за главата.
— Кой е западният фронт, комисерийо? Моят ли?
Фацио беше оставил на бюрото му метър и половина бумаги за подписване, като най-отгоре върху тях имаше бележка, на която пишеше: „Много спешни“. Изруга, защото знаеше, че няма как да ги избегне.
Щом седна на обичайната маса в гостилница „Сан Калоджеро“, собственикът Калоджеро се приближи до него с конспиративно изражение.
— Имам току-що родени сардини.