— Не е ли забранено да се ловят?
— Да, господине, но от време на време позволяват на лодка по една каса.
— Тогава защо ми го казваш по такъв начин, че изглежда като заговор?
— Защото всички искат от тях, а нямам достатъчно.
— Как ще ми ги приготвиш? С лимон ли?
— Не, господине. Най-хубави са пържени на кюфтенца.
Почака доста, но си заслужаваше. Смачканите и хрупкави кюфтенца бяха осеяни със стотици черни точици: очичките на дребните току-що родени рибки. Монталбано ги изяде, сякаш извършваше свещенодействие, макар и наясно, че все едно гълта жертвите на масово убийство. За да се самонакаже, не пожела нищо друго за ядене. Едва излязъл от гостилницата, и започна да чува, както от време на време му се случваше, досадния глас на съвестта си.
„За да се самонакажеш ли, каза? Какъв лицемер си, Монталба! Или е, защото се изплаши да не обремениш храносмилането си? Знаеш ли колко кюфтенца си похапна? Осемнайсет!“
Отиде на пристанището и се разходи чак до фара, наслаждавайки се на морския въздух.
— Фацио, според теб колко начина има да се стигне от континента до Сицилия?
— Комисарю, ето така: с автомобил, с влак, с кораб, със самолет. Или по желание пеша.
— Фацио, не ми харесва, когато се правиш на духовит.
— Не се правех на духовит. Баща ми по време на последната война е ходил пеша от Болцано до Палермо.
— Имаме ли някъде номера на колата на Гаргано?
Фацио го погледна изненадано.
— С този случай не се ли занимаваше господин Ауджело?
— Сега се занимавам аз. Имаш ли нещо против?
— И защо трябва да имам? Сега отивам да погледна в документите на господин Ауджело. Всъщност не, първо ще му се обадя. Защото, ако разбере, че съм ровил из нещата му, е способен да ме застреля. Тези книжа тук подписахте ли ги? Да? Тогава ще ги взема и ще ви донеса други.
— Ако ми донесеш още бумаги за подписване, ще те накарам да ги изядеш лист по лист.
На вратата Фацио, с препълнени от папките ръце, се спря и се обърна:
— Комисарю, ако ми позволите, чиста загуба на време е да се занимаваме с Гаргано. Искате ли да разберете какво мисля по въпроса?
— Не, но ако много държиш, говори.
— Богородице, колко сте неучтив днес! Какво е станало, да не сте се задавили по време на ядене?
И излезе възмутен, без да го уведоми какво мисли за Гаргано. Не бяха минали дори пет минути, когато вратата се удари в стената и на пода падна парче от мазилката. Появи се Катарела с метър и половина документи в ръцете, от които дори лицето му не се виждаше.
— Извинете ме, комисерийо, но трябваше да я подритна с крак, защото ръцете ми са заети.
— Спри там, където си!
Катарела замръзна.
— Какво е това?
— Документи за подписване, комисерийо. Фацио току-що ми ги връчи.
— Броя до три. Ако не изчезнеш, ще те застрелям.
Катарела се подчини, отстъпвайки назад, като пъшкаше от страх. Малкото отмъщение на Фацио, който се беше обидил.
Измина повече от половин час, без Фацио да се обади. След вендетата, да не би да беше преминал към саботаж?
— Фацио?
Появи се с твърде сериозно изражение.
— На вашите заповеди, комисарю.
— Още ли не ти е минало? Толкова ли се засегна?
— За какво да съм се засегнал?
— Защото не ти позволих да ми кажеш какво мислиш. Добре де, кажи ми.
— Вече нямам желание да ви го кажа.
Ама какъв е той, комисар от обществената сигурност във Вигата, или питомник от детската градина „Мария Монтесори“? Ако му дадеше една червена раковина или копче с три дупки, дали в замяна Фацио щеше да му проговори? По-добре да продължава напред.
— И така, какво стана с номера?
— Не мога да намеря господин Ауджело, не отговаря дори по телефона.
— Погледни сред книжата му.
— Вие ли ме упълномощавате?
— Аз те упълномощавам. Отивай.
— Няма нужда да ходя. В джоба ми е.
Извади едно листче и го подаде на Монталбано, който обаче не го взе.
— Къде го намери?
— Преглеждайки документите на господин Ауджело.
На Монталбано му идваше да го шамароса. Като го хванеха братята, Фацио беше способен да ядоса дори безгръбначно.
— Сега се върни и погледни отново сред книжата на господин Ауджело, искам да знам точно в кой ден всички са очаквали завръщането на Гаргано.