О, боже! Само не заучени фрази! Развявам си байрака; плюскам лакомо, та ушите ми пращят; рибата още в морето, а той турил тигана на огъня, както и неразбираемият вариант: око да види, ръка да пипне!
— Моля те, Ливия, не ми говори по този начин!
— Извини ме, скъпи, но аз говоря като всички нормални хора.
— Защо, аз да не съм ненормален според теб?
— Да не задълбаваме, Салво. Договорихме се да дойда два дни преди сватбата на Мими. И за това ли си забравил? За сватбата на Мими?
— Да, признавам си. Дори се наложи Фацио да ми припомни, че Мими е излязъл в полагаемия му се отпуск за сключване на брак. Колко странно!
— Не го намирам за странно — каза Ливия с глас, от който се усещаше как в него започват да се оформят полярни ледове.
— Не? И защо?
— Защото проблемът не е, че забравяш, а защото направо го изличаваш от съзнанието си. Съвсем различно е.
Разбра, че нямаше да издържи дълго този разговор. Освен заучените фрази и клишетата, го дразнеха и залповете психоанализа, с които Ливия често и с удоволствие го обстрелваше. Психоанализа от американските филми, където, да предположим, сериен убиец избива петдесет и двама души, а впоследствие се разбира, че причината е далече в миналото: в един прекрасен ден, когато бил малък, баща му отказал да му даде мармалад.
— Според теб и твоите колеги Фройд и Юнг какво изличавам от съзнанието си?
Чу от другата страна на линията подигравателното й подхилкване.
— Самата идея за сватба — обясни му Ливия.
Полярни мечки се движеха напред-назад по ръба на нейния глас. Какво да направи? Да реагира остро и да завършат с караница ли? Или да симулира покорство, мекушавост и добро разположение на духа? Тактично избра втората възможност.
— Може би имаш право — каза с глас на човек, който е осъзнал грешката си.
Оказа се, че това е правилният и победен ход.
— Да оставим настрана този въпрос — каза великодушно Ливия.
— Ех, не! Нека да си поговорим — отвърна й Монталбано, който си даваше сметка, че вече е намерил солидна почва под краката си.
— Сега? По телефона? Ще поговорим за това на спокойствие, когато съм в Маринела.
— Съгласен съм. Виж, все още не сме избрали сватбения подарък.
— Не се притеснявай! — каза Ливия, смеейки се.
— Не искаш ли да го обсъдим? — попита я смаяно Монталбано.
— Подаръкът вече е купен и изпратен! Представи си какво щеше да стане, ако бях чакала последния ден! Купих нещичко, което със сигурност ще се хареса на Мими. Познавам вкусовете му.
Ето го обаче и пристигащия точно навреме бодеж от ревност, напълно подсъзнателен, но винаги готов да се отзове.
— Наясно съм, че познаваш много добре вкусовете на Мими.
Не знаеше какво да прави, думите сами излязоха от устата му. Ливия за миг направи пауза и след това отби удара.
— Кретен!
Салво задълба:
— Естествено, помислила си само за вкусовете на Мими, но не и за тези на Беатриче.
— С Беба се чухме по телефона, за да се посъветвам с нея.
Монталбано вече не знаеше накъде да извърти разговора. В последно време телефонните обаждания между тях се бяха превърнали във възможности и предпоставки за спорове и караници. Но хубавото беше, че тази тяхна враждебност нямаше нищо общо с неизменната дълбочина на връзката им. Тогава от какво се обуславяше фактът, че по телефона се караха средно веднъж на всяко четвърто изречение? Комисарят си каза, че може би е вследствие от разстоянието между тях, което с всеки изминал ден ставаше все по-непоносимо, защото с наближаването на старостта (е, да, от време на време трябваше да се погледне истината в очите и да се използват точните думи) започва да се чувства все по-силно нуждата от близостта на най-скъпия човек. Докато размишляваше по този начин, а размишленията му допадаха, защото бяха окуражителни и банални като умотворенията в „Бачи Перуджина“10, взе пуловера, който беше отдолу под масата, пъхна го в найлонова торбичка и отвори гардероба да го прибере. Вонята от нафталина обаче го задуши, затова направи крачка назад и докато затваряше крилото с ритник, хвърли плика върху гардероба. Временно можеше да остане там, но трябваше да го зарие преди идването на Ливия.
Отвори хладилника, но не намери нищо особено в него — само малко сирене и два буркана, единия с маслини, а другия с аншоа. Ала утехата дойде, когато отвори фурната. Кончета му беше приготвила много просто ястие с картофи, което можеше да се окаже както нищо и никакво, така и превъзходно — това зависеше от ръката, която отмерва подправките и смесва лука с каперсите, маслините с оцета и захарта, солта с черния пипер. Още при първото бодване се убеди, че Кончета е виртуозна готвачка, достойна ученичка на леля си Аделина. Като приключи с обилната порция добре подправени картофи, започна да яде хляб и сирене, но не защото се чувстваше гладен, а от чиста лакомия. Спомни си, че винаги, още от малък, беше ненаситен гладник и затова баща му го наричаше liccu cannarutu, което означаваше точно лакомник. Споменът го въвличаше в изкушение, на което смело устоя с помощта на малко чисто уиски. Приготви се да си ляга. Преди това обаче трябваше да си избере книга за четене. Остана да се чуди между най-новата на Табуки11 и един стар роман на Жорж Сименон, който не беше чел досега. Тъкмо протягаше ръка към Табуки, когато звънна телефонът. „Да отговоря ли, или да не отговоря — това е въпросът.“ Глупостта на парафразата, която му беше минала през главата, го накара да се засрами и реши да отговори, въпреки че от това щеше да последва гигантска неприятност.
10
Шоколадови бонбони, произвеждани в Перуджа. Всеки бонбон е обвит в станиол и листче с крилата мисъл. — Б.пр.