— Безпокоя ли те, Салво? Мими съм.
— Въобще не.
— Отиваше да си лягаш ли?
— Е, да.
— Сам ли си?
— С кого искаш да бъда?
— Можеш ли да ми отделиш пет минути?
— Разбира се, казвай.
— Не е за телефон.
— Добре, ела.
Очевидно Мими не се беше засилил да му говори по служебни въпроси. Тогава по какви? Какви проблеми можеше да има? Може би се бяха скарали с Беатриче? Мина му мрачна мисъл през главата: ако ставаше дума за дребна свада с годеницата му, щеше да го посъветва да се обади на Ливия. Така или иначе, той и Ливия се разбираха чудесно. На вратата се позвъни. Кой ли можеше да е в този час? Не бе възможно да е Мими, защото от Вигата до Маринела му трябваха поне десет минути.
— Кой е?
— Аз съм, Мими.
Как бе успял? След това разбра. Мими, който вероятно вече се е намирал наблизо, му се беше обадил от мобилния си телефон. Отвори, Ауджело влезе, лицето му беше прежълтяло, изглеждаше посърнал и измъчен.
— Лошо ли ти е? — попита го развълнувано Монталбано.
— И да, и не.
— Какво, по дяволите, означава това „и да, и не“?
— След това ще ти обясня. Ще ми сипеш ли два пръста уиски без лед? — попита го Ауджело, сядайки до масата.
Докато наливаше уискито, комисарят изведнъж замръзна. Тази сценка не я ли бяха разигравали вече с Мими? Не бяха ли си разменяли и почти същите думи?
Ауджело изпи чашата си на една глътка, изправи се, отиде да си налее още уиски и пак седна.
— Със здравето съм добре — каза. — Проблемът е друг.
Проблемът в политиката, икономиката, обществения живот от известно време е все някакъв друг, помисли си Монталбано. Някой казва: „Има много безработни“, а дежурният политик отговаря: „Вижте, проблемът е друг“. Съпруг пита жена си: „Вярно ли е, че си ми изневерила?“, а тя му отговаря: „Проблемът е друг“. Но тъй като вече беше успял да си припомни до съвършенство сценария, каза на Мими:
— Вече не ти се жени ли?
Мими го погледна смаяно:
— Кой ти каза?
— Никой, но ми го подсказват очите ти, лицето ти, видът ти.
— Не е точно така. Историята е по-сложна.
Нямаше как историята да не е сложна, след като проблемът вече е бил повдигнат. Какво щеше да стане сега: всичко се проваляше, или се налагаше разговорът да продължи напред?
— Факт е — продължи Ауджело, — че много обичам Беба, харесва ми да правя любов с нея, харесва ми как разсъждава, как говори, как се облича, как готви…
— Но…? — попита Монталбано, прекъсвайки го нарочно.
Мими се отклоняваше по дълъг и труден път: списъкът с качествата на жената, в която мъжът е влюбен, би могъл да се окаже безкраен, каквито са имената на Бога.
— Но не се чувствам готов да се оженя за нея.
Монталбано не гъкна, защото казаното със сигурност щеше да има продължение.
— Или по-точно, готов съм да се оженя за нея, но…
Продължението беше дошло, но то на свой ред имаше продължение.
— … в някои от нощите броя часовете, които ми остават до сватбата. — Измъчена пауза. — В други обаче ми се иска да взема първия самолет, който отлита, и да избягам в Буркина Фасо.
— Много ли са самолетите, които излитат оттук за Буркина Фасо? — попита го Монталбано с ангелско изражение.