Выбрать главу

Мими се изправи изведнъж с почервеняло лице.

— Отивам си. Не съм дошъл при теб, за да ми се подиграваш.

Монталбано го убеди да остане и да излее душата си. Тогава Мими започна дългия си монолог. Обясни, че едната нощ е надарен с магарешко, а на следващата с лъвско сърце. Чувствал се разполовен на две, ту се боял да поеме ангажименти, които нямало да успее да изпълни, ту се виждал щастлив баща на поне четири деца. Не можел да се реши, страхувал се да не избяга в момента, в който трябвало да каже „да“, оставяйки всички в недоумение. А клетата Беба как ли щяла да понесе подобен удар? Както се беше случило и миналия път, изпиха всичкото уиски, което намериха в къщата. Първият, който рухна, беше Ауджело, вече изнурен от другите безсънни нощи, измъчен от монолога си, който продължи три часа, затова стана и излезе от стаята. Монталбано си помисли, че е отишъл до тоалетната. Но грешеше — Мими се беше проснал напряко в леглото му и хъркаше. Комисарят изруга, прокле го, легна си на дивана и с триста мъки заспа.

Събуди се с главоболие, защото някой пееше в банята. Кой ли можеше да е? Изведнъж паметта му се възвърна. Изправи се, всичко го болеше заради неудобния диван, на който беше спал, забърза към банята, където Мими си вземаше душ, наводнявайки пода. Без обаче да му пука, дори изглеждаше щастлив. Какво да го направи? Да го повали с удар в тила ли? Отиде на верандата, денят обещаваше да е добър. Върна се в кухнята, приготви си кафе и си взе чаша. Появи се Мими избръснат, доста освежен и усмихнат.

— Има ли и за мен?

Монталбано не отговори, не гарантираше какво може да излезе от устата му, ако я отвореше. Ауджело напълни до половината чашата си със захар, от което на комисаря му се повдигна, защото онзи не пиеше кафе, а го ядеше като мармалад.

Като си изпи кафето или каквото там беше, Мими го погледна сериозно.

— Моля те да забравиш за онова, което ти казах тази нощ. Повече от решен съм да се оженя за Беба. Това са само моментни щуротии, които от време на време се раждат в главата ми.

— Честито с пожелания за мъжка челяд! — промърмори гневно Монталбано. Докато Ауджело се приготвяше да си тръгва, добави, но този път с ясен глас:

— И искрени поздравления!

Мими се обърна бавно, наежи се, тонът на комисаря съзнателно натякваше за нещо.

— Поздравления за какво?

— За начина, по който си работил върху случая Гаргано. Направо си си оставил ръцете.

— Ровил си се в моите документи? — попита Ауджело, който мигновено се ядоса.

— Бъди спокоен, предпочитам по-поучителните четива.

— Слушай, Салво — каза Мими, като се върна и пак седна. — По какъв начин да ти обясня, че само сътрудничих, и то съвсем за малко, в това разследване? Всичко е в ръцете на Гуарнота. Със случая се занимават дори и в Болоня. Затова не ми се сърди на мен, аз направих каквото ми казаха да направя, и толкова. Край.

— Имат ли идея къде са изчезнали парите?

— Поне до момента, в който участвах и аз, не успяха да разберат какво е станало с тях. Знаеш как действат тези типове: прехвърлят парите от една държава в друга, от една банка в друга, правят пирамидални структури, офшорки, неща от този тип, и в един момент започваш да се съмняваш, че тези пари изобщо някога са съществували.

— Значи, единственият, който знае къде се намира сега плячката, би трябвало да е Гаргано?

— Теоретично би трябвало да е единственият.

— Обясни ми го по-добре.

— Хм, не може да се изключи да е имал съучастник. Или поне да е споделил с някого. Аз обаче не вярвам той да се е доверил на друг.

— Защо?

— Не е бил човек от този тип, не се е доверявал на сътрудниците си, държал е всичко под контрол. Единственият, който е имал някаква минимална самостоятелност, и то съвсем минимална, тук, в агенцията във Вигата, е бил Джакомо Пелегрино, струва ми се, това е името му. Казаха ми го другите две служителки, но него не можах да го разпитам, защото се намира в Германия и все още не се е върнал.

— От кого си разбрал, че е заминал?

— Каза ми го хазяйката му.

— Сигурни ли сте, че Гаргано не е изчезнал или някой не се е погрижил да изчезне от нашия край?

— Виж, Салво, на бял свят не се появи нито билет за влак, нито за кораб или самолет, който да удостовери отпътуването му в каквато и да е посока в дните, преди да изчезне. Казахме си, че може да е дошъл с кола. Имал е винетка за магистралата. Но няма потвърждение да я е използвал. Парадоксалното е, че Гаргано може изобщо да не е мърдал от Болоня. Никой не е виждал по нашия край колата му, която е биела твърде много на очи. — Погледна часовника си. — Има ли нещо друго? Не бих искал Беба да се разтревожи, като не ме намери.