Този път Монталбано, който беше възвърнал доброто си настроение, стана и го изпрати до вратата. Но не защото казаното от Ауджело беше прояснило нещата. А заради диаметрално противоположна причина: трудностите в разследването пораждаха в него някакво задоволство, вътрешна радост, подобна на онази, която изпитва истинският ловец пред хитрата и опасна плячка.
На прага Мими го попита:
— Ще ми кажеш ли защо си се вкопчил в случая „Гаргано“?
— Не. Или казано по-точно, даже и аз все още не знам. Между другото, знаеш ли как е Франсоа?
— Вчера говорих със сестра ми, каза ми, че всички са добре. Ще ги видиш на сватбата. Защо каза „между другото“? Какво общо има Франсоа с Гаргано?
Твърде дълго беше да му обяснява за страха, който го обзе, когато му мина лошата мисъл, че парите на момченцето са изчезнали заедно с брокера мошеник. И че този страх беше една от причините да вземе присърце цялата история.
— „Между другото“ ли казах? Хм, не знам защо — отговори Монталбано с напълно безразлично изражение.
— Фацио, зарежи онова, което ти поръчах вчера. Мими ми обясни, че са направили сериозни проучвания, няма смисъл и ти да си губиш времето. Между другото, не се намира жива душа, която да е виждала Гаргано по тия места.
— Както заповядате, комисарю — отвърна Фацио, но не помръдна от мястото си пред бюрото на Монталбано.
— Искаш да ми кажеш нещо ли?
— Хм… Намерих един лист между документите на господин Ауджело. Върху него са свидетелските показания на някакъв, който казва, че е видял автомобила на Гаргано, алфа 166, на един полски път в нощта между трийсет и първи август и първи септември.
Монталбано подскочи на стола.
— И?
— Господин Ауджело е написал отстрани „Да не се взема под внимание“. Така са и направили.
— Ама защо, свети боже?
— Защото човекът се казва Антонино Томазино.
— Какво значение има как се казва! Важното е…
— Има значение, комисарю. Този Антонино Томазино преди две години доложил на карабинерите, че в околностите на Пунтасека има морско чудовище с три глави. А на следващата година се появи при нас в седем сутринта, крещейки, че се е приземила летяща чиния. Представяте ли си, комисарю, това го разказа на Катарела, а той така се впечатли, че също нададе вой. Вдигна се голяма врява.
8
Вече от около час подписваше документите, които Фацио беше сложил на бюрото му, придавайки си авторитетен вид („Комисарю, тези на всяка цена трябва да ги оправите, не трябва да мърдате оттук, докато не ги приключите!“), когато вратата се отвори и се появи Ауджело, без дори да е почукал. Изглеждаше доста превъзбуден.
— Сватбата се отлага!
О, боже, дългите му колебания, изглежда, бяха придобили застрашаваща форма.
— Размисли както правят женкарите ли?
— Не, но тази сутрин се обадиха на Беба от Айдоне, че баща й е получил инфаркт. Изглежда, не е нещо сериозно, но Беба не иска да се омъжи без баща си, много е привързана към него. Вече тръгна, а аз още днес ще замина след нея. Ако всичко се развива добре, сватбата ще се отложи с около месец. Какво да правя сега?
Монталбано се удиви от въпроса му.
— Какво искаш да кажеш с това?
— Че няма да мога да издържа цял месец: едната нощ да се събуждам и да мисля колко остава до сватбата, а на следващата — как да избягам от нея. Ще се представя пред олтара или в усмирителна риза, или напълно изтощен.
— Ще се погрижа да избегнеш изтощението. Хайде да направим така. Отивай в Айдоне, виж как стоят нещата там, след това се върни и започни да работиш. — Протегна ръката си към телефона. — Ще уведомя Ливия.
— Няма нужда. Вече й се обадих — каза Ауджело, излизайки.
Монталбано почувства как се вбесява от ревност. Как така? Бъдещият ти тъст е покосен от инфаркт, годеницата ти плаче отчаяна, сватбата ти отива на кино, а първото нещо, което правиш, е да се обадиш на Ливия? Удари с юмрук по документите, които се разпиляха по пода, изправи се, излезе, отиде на пристанището и започна дългата си разходка, за да се успокои.
Незнайно защо, на връщане към полицейското управление му се прииска да промени маршрута си и да мине покрай офиса на „Цар Мидас“. Беше отворен. Побутна стъклената врата и влезе.