Реши да се върне до Маринела, за да се преоблече, не му се струваше удачно да отиде по дънки. Взе колата, отиде си вкъщи, но там го обзе несретната идея да си полегне за малко, само за пет минути, не повече. Спа обаче непробудно три часа. Когато изведнъж се събуди, разбра, че ако побърза, може да успее на косъм за прожекцията.
Залата беше препълнена, влизането му почти съвпадна с изгасването на светлините. Остана на крак. От време на време се смееше. Но към края, когато почувства как вълнението го стисна за гърлото, всичко започна да се променя… Никога преди това не му се беше случвало да плаче на филм. Излезе от залата още преди да запалят лампите, срамувайки се, че някой можеше да забележи все още мокрите му от сълзите очи. Защо ли му се случи това? Заради възрастта? Знак, че остарява? С напредването на годините човек започва твърде лесно да се разнежва. Но не само. Може би заради разказаната от филма история и начина, по който беше представена? Разбира се, но пак не беше само това причината. Изчака навън излизането на хората, за да поздрави пътьом директора Бурджо. Имаше желание да си отиде веднага у дома и да остане насаме.
На верандата духаше студен вятър. Морето беше погълнало почти целия плаж. В малкото коридорче държеше дебел шлифер, от онези с подплата. Облече го, върна се пак на верандата и седна. Заради вятъра не можа да си запали цигарата. За да го направи, трябваше да влезе в стаята. Реши да не пуши, за да не му се налага да става. В далечината се виждаха светлинки, които от време на време изчезваха. Ако това бяха рибари, никак не им беше лесно в такова море.
Остана все така неподвижен, с напъхани в джобовете на шлифера ръце, да премисля онова, което му се беше случило, докато гледаше филма. Изведнъж истинската, единствена и неоспорима причина за неговия плач изплува твърде ясно пред очите му. Но той веднага я отпъди, защото му се стори недостоверна. И въпреки че обкръжи причината, за да може да я атакува от всички страни, тя здраво устояваше на напора му. Накрая той трябваше да се предаде. И тогава взе решение.
Преди да тръгне, се наложи да изчака в бар „Албанезе“ да докарат пресните каноли с извара. Купи трийсетина от тях, както и килограми от трите вида бисквити: „Реджина“, „Мустацола“ и други с бадемово тесто. Докато пътуваше, ароматът им се разнасяше в колата му. Трябваше волю-неволю да държи прозорците отворени, иначе от наситената миризма щеше да го заболи главата.
За да стигне в Калапиано, избра да поеме по най-дългия и не толкова удобен път, онзи, по който винаги хващаше, защото му позволяваше да види тази Сицилия, която ден след ден изчезваше, състояща се от земя, скъперница на зеленина, и хора, скъперници на думи. След двата часа пътуване, едва излязъл от Галяно, се озова в края на опашка от коли, които се движеха твърде бавно по много окаяния асфалт. Табела, написана на ръка и окачена на уличен стълб, разпореждаше: „Движете се със скоростта на пешеходец!“.
Някакъв с физиономия на доживотен затворник (ама сигурни ли сме, че доживотните затворници имат такива физиономии?), облечен в цивилни дрехи и със свирка в устата, изсвири като арбитър, вдигайки ръка, и колата, която беше пред тази на Монталбано, спря изведнъж. Комисарят не разбра нищо от цялата тази работа и малко след това реши да се раздвижи. Слезе и се приближи към човека.
— Вие общински полицай ли сте?
— Аз? От къде на къде? Аз съм Гаспаре Инделикато, прислужник в началното училище. Отместете се, че идват колите, които са в тази посока.
— Извинете, но днес не е ли учебен ден?
— Разбира се. Но училището е затворено, паднали са два тавана в него.
— Затова ли са ви изпратили да се правите на регулировчик?
— Никой не ме е изпращал. Доброволец съм. Ако не съм аз от тази страна, а Пепи Брукулери, и той доброволец — от другата, представяте ли си какъв хаос щеше да настане?
— Ама какво е станало с пътя?
— На километър оттук има свлачище. Отпреди пет месеца. По пътя може да минава само една кола.