— Отпреди пет месеца?!
— Да, господине. От общината казват, че ремонтът трябва да бъде направен от областта, областта казва, че е задължение на Агенцията по пътищата, а вие междувременно го поемате тържествено отзад.
— А вие не ли?
— Аз се движа с колело.
След половин час Монталбано вече можеше да продължи пътуването си. Спомняше си, че селскостопанското предприятие отстоеше на четири километра от Калапиано и за да стигне до него, се налагаше да премине по един коларски път, който беше с толкова много дупки, огромни камънаци и прахоляк, че дори козите го избягваха. Днес обаче се озова на някакъв тесен, но асфалтиран и добре поддържан път. Възможностите бяха две: или се е объркал, или общината в Калапиано си вършеше добре работата. Правилна се оказа втората възможност. Голямата селска къща се появи след един завой, от комина й излизаше дим — знак, че някой в кухнята й приготвяше ядене. Погледна си часовника, беше почти един часа. Слезе, натовари се с канолите и сладките, влезе в големия хол на къщата, който беше и трапезария, и всекидневна, както подсказваше телевизорът в ъгъла. Остави товара си на масичката и отиде в кухнята. Франка, сестрата на Мими, която стоеше с гръб към него, не го усети, че е влязъл. Комисарят застина за кратко, за да я погледа мълчаливо, възхитен от хармоничните й движения и най-вече запленен от аромата на рагуто, който ускоряваше дишането му.
— Франка…
Жената се обърна, лицето й се озари и се затича в прегръдката на Монталбано.
— Как ме изненада, Салво! — И веднага след това: — Разбра ли за сватбата на Мими?
— Да.
— Тази сутрин ми се обади Беба, баща й се подобрява.
Но не каза нищо повече, върна се да наглежда яденето, без да задава въпроси на Салво защо е дошъл да ги види.
„Страхотна жена!“ — помисли си Монталбано. И попита:
— Къде са останалите?
— Големите са на работа. Джузепе, Доменико и Франсоа са на училище. След малко ще се върнат. Ернст ходи да ги взема с колата, спомняш ли си онзи, немския студент, който прекарваше ваканциите си, като ни помагаше? Когато може, се връща, привързал се е към нас.
— Трябва да поговорим — рече Монталбано.
И й разказа историята със спестовната книжка и парите при нотариуса. Никога преди това не беше споменавал за тях нито пред Франка, нито пред съпруга й Алдо, по простата причина че всеки път забравяше. Докато й разправяше, Франка влизаше и излизаше от кухнята към трапезарията и обратно с комисаря по петите й. Накрая единственият й коментар беше:
— Направил си добре. Радвам се за Франсоа. Ще ми помогнеш ли да занеса приборите?
9
Когато чу, че колата влезе в двора, не се въздържа и изтича навън.
Веднага разпозна Франсоа. О, боже, колко се е променил! Вече не беше детенцето, което си спомняше, а издължило се момче с кестенява къдрава коса и много големи черни очи. В същото време и Франсоа го видя.
— Салво!
И полетя към него, прегръщайки го силно. Не като онзи път, когато първо се беше затичал към него, а после внезапно се беше отклонил; сега между тях нямаше проблеми, недоразумения, само голяма обич, която се изразяваше чрез силата и продължителността на прегръдката им. И така, Монталбано, сложил ръка върху раменете на Франсоа, който пък се опитваше да го хване през кръста, влязоха в къщата, последвани от другите.
След това дойде Алдо с тримата си помощници и седнаха на масата. Франсоа седеше отдясно на Монталбано и в един момент постави лявата си ръка върху коляното на Салво. Той премести вилицата в другата си ръка и се помъчи да яде макароните с рагу с лявата, докато държеше дясната си ръка върху тази на момчето. Когато двете ръце трябваше да пийнат малко вино или да си отрежат месо, се пускаха и веднага след това се намираха на тайна среща под масата.
— Ако искаш да си починеш, има приготвена за тази цел стая — каза Франка в края на обяда.
— Не, веднага ще тръгвам — отговори й Монталбано.
Алдо и помощниците му станаха, казаха довиждане на комисаря и излязоха. Джузепе и Доменико направиха същото.
— Отиват да поработят до пет часа — обясни Франка. — След това се връщат, за да си напишат домашните.
— А ти? — попита Монталбано, обръщайки се към Франсоа.
— Аз ще остана с теб, докато си тръгнеш. Искам да ти покажа нещо.
— Отивайте — каза Франка. А след това се обърна към Монталбано: — Междувременно ще ти напиша това, за което ме питаше.