— … но не се е качил дори и на този — завърши.
Фацио видимо се раздразни, смачка листа и го напъха злостно в джоба си.
— С вас не става, направо убивате удоволствието на човек.
— Хайде де, не се сърди — утеши го комисарят. — Колко туристически агенции има в Монтелуза?
— Тук във Вигата има още три.
— Не ме интересуват тези във Вигата.
— Отивам оттатък да погледна в телефонния указател и ще ви кажа бройката им.
— Няма нужда. Обади се и попитай дали между двайсет и осми август и първи септември е правена някаква резервация на името на Джакомо Пелегрино.
Фацио остана като гръмнат. След това дойде на себе си.
— Невъзможно е за изпълнение. Работното им време е изтекло, ще се заема утре сутринта с това, веднага щом дойда. Комисарю, ами ако открия, че този Пелегрино е направил още една резервация, откъде да знам — за Москва или Лондон, какво ще рече това?
— Ще рече, че нашият приятел е искал само да поразмъти водите. В джоба си е имал билет за Мадрид, но на всички е казал, че отива в Германия. Утре ще разберем дали е купил и други билети. Имаш ли някъде записан номера на домашния телефон на Мария-Стела Козентино?
— Отивам да видя сред документите на господин Ауджело.
Излезе, върна се с едно листче, даде го на Монталбано и пак излезе. Комисарят набра номера. Никой не отговори, може би госпожица Козентино беше отишла на пазар. Сложи листчето в джоба си и реши да се прибере в Маринела.
Не беше гладен, макароните с рагу и свинското месо, които беше изял при Франка, доста го бяха заситили. Затова си изпържи само едно яйце, а след него изяде четири хамсии с олио, оцет и риган. Като се нахрани, набра отново номера на Козентино, която май наистина винаги стоеше с ръка над телефонния апарат, защото отговори още преди първото позвъняване да е приключило. Гласът й беше като на умираща, глас, който имаше същата устойчивост като мрежата от тънки нишки в паяжината.
— Ало? Кой се обажда?
— Монталбано съм. Извинете ме, че ви безпокоя, може би гледате телевизия и…
— Нямам телевизор.
На комисаря му се стори, че някакво далечно, недосегаемо звънче издрънча за много кратко в мозъка му. Толкова бързо и кратко, че дори не успя да разбере дали този звън го е имало, или не.
— Исках да разбера, ако все още си спомняте, дали Джакомо Пелегрино не е идвал и на трийсет и първи август в офиса?
Отговорът й беше незабавен и без никакво колебание.
— Комисарю, не мога да забравя онези дни, защото си ги повтарям и преповтарям наум. На трийсет и първи Пелегрино дойде в офиса късно, да кажем, към единайсет часа. Тръгна си почти веднага, каза, че трябва да се срещне с клиент. Следобед се върна някъде към четири и половина. И остана до края на работното време.
Комисарят й благодари и затвори.
Връзваше се, пасваше си. Пелегрино, след като сутринта е отишъл да говори с чичо си, се е появил в службата си, на обяд е излязъл, но не за да се срещне с клиент, а да хване такси или да вземе кола под наем. Тръгнал е към Пунта Раизи. Пристигнал е на летището към четиринайсет часа, върнал е билета за Берлин и си е извадил друг за Мадрид. Качил се е отново в таксито или в колата под наем и към четири и половина се е появил отново в офиса. Всичко съвпадаше по време. Защо обаче му е трябвало да забърква цялата тази каша? Добре де, не е искал да бъде открит лесно. Но от кого? И най-вече защо? Докато брокерът Гаргано е имал двайсет милиарда причини, за да изчезне, Пелегрино привидно не е имал нито една.
— Здравей, любов моя. Днес тежък ден ли имаше?
— Ливия, може ли да изчакаш за момент?
— Разбира се.
Взе един стол, седна, запали цигара и се настани удобно. Беше сигурен, че този телефонен разговор щеше да е доста продължителен.
— Малко съм уморен, но не защото имах много работа.
— Ами тогава защо?
— Общо взето, прекарах осем часа в шофиране.
— Къде си ходил?
— В Калапиано, скъпа.
Стори му се, че дъхът на Ливия внезапно секна, защото чу ясно нещо като стон. Великодушно я изчака да се съвземе и я остави да говори.
— Заради Франсоа ли ходи?
— Да.
— Нещо не е наред ли?
— Не.
— Тогава защо си ходил?
— Имах spinno.