— Спагети с черен сос от сепия.
— Донеси ми. А след тях?
— Кюфтенца от малки октоподчета.
— А от тях — десетина.
В седем вечерта Фацио му докладва.
— Комисарю, оказа се, че не е спал на нито едно от тези места. Взел е обаче кола под наем в Монтелуза сутринта на трийсет и първи и я е върнал в четири следобед. Служителката, която се оказа много оправно момиче, каза, че по километража може да се съди за пътуване до Палермо и обратно.
— Съвпада — отбеляза комисарят.
— А, момичето каза също, че Пелегрино уточнил, че иска кола с багажник с голяма вместимост.
— Е, да. Трябвало е да натовари със себе си и двата куфара.
За известно време запазиха мълчание.
— Ама къде ли е спал този благочестив християнин? — запита се Фацио на висок глас.
Ефектът, който думите му упражниха върху комисаря, предизвика силната му уплаха. В действителност Монталбано го беше погледнал с облещени очи и след това се беше плеснал яростно по челото.
— Какъв лайнар!
— Какво казахте? — попита го Фацио, готов да му поиска извинение.
Монталбано се изправи, взе нещо от чекмеджето и го сложи в джоба си.
— Да вървим.
10
Монталбано беше с личния си автомобил и го подкара като луд към Монтелуза, сякаш някой го преследваше. Когато пое по пътя, който водеше към току-що построената неголяма вила на Пелегрино, лицето на Фацио придоби каменно изражение, гледаше право напред и не продумваше. Като пристигнаха пред заключената градинска врата, комисарят спря и слязоха от колата. Счупените стъкла на прозорците не бяха сменени, но някой беше сложил на тяхно място найлони, закрепени с кабарчета. Зелените надписи „лайнар“ не бяха изтрити.
— Възможно ли е да има някой вътре, може би чичото? — каза Фацио.
— Да се прикрием — отвърна му комисарят. — Обади се веднага в полицейското управление и кажи да ти дадат номера на Джакомо Пелегрино, човека, който пусна оплакването. След това му се обади и му кажи, че си дошъл тук на оглед, попитай го дали той е сложил найлоните и дали е получил някакви известия от племенника си. Ако не ти отговори, тогава ще решим какво да правим.
Докато Фацио провеждаше телефонните разговори, Монталбано се придвижи към поваленото маслиново дърво. То беше загубило по-голямата част от листата си, които, сега пожълтели, се бяха разпръснали по земята. Повече от ясно беше, че малко оставаше, преди жизненото дърво да се превърне в купчина мъртви дърва. Тогава комисарят направи нещо странно, или по-точно постъпи като хлапак: застана в средата на отсечения ствол и допря ухото си до него, както се прави с умиращ човек, за да чуе дали сърцето му все още бие. Остана така за известно време, може би се надяваше да успее да долови ромона на дървесните му сокове? Изведнъж го напуши смях. Какви ги вършеше? Това бяха действия, типични за барон Мюнхаузен, на когото му беше достатъчно да доближи ухото си до земята, за да чуе дали тревата расте. Не беше забелязал, че Фацио е наблюдавал отдалече цялата му тревога и сега се приближаваше към него.
— Комисарю, говорих с чичото. Той е покрил прозорците, защото племенникът му е оставил ключовете за градинската врата, но не и за входната. Не му е пратил известие от Германия, но според него остава малко до завръщането му. — След това погледна маслиновото дърво и поклати глава.
— Гледай каква касапница! — каза Монталбано.
— Лайнар! — каза Фацио, използвайки нарочно същата дума, която комисарят беше надраскал по стените.
— Сега разбираш ли защо бях обзет от моментна ярост?
— Не е нужно да ми давате обяснения — каза Фацио. — Сега какво ще правим?
— Ще влезем вътре — отговори му Монталбано, като извади от джоба си онова нещо, наподобяващо торбичка, която беше взел от чекмеджето на бюрото си, в която имаше богат набор от шперцове и подправени ключове, подарък от негов приятел крадец. — Ти се оглеждай да не дойде някой.
Засуети се около бравата на градинската врата и я отвори доста лесно. По-трудоемка се оказа вратата на виличката, но най-накрая успя да отвори и нея.
Повика Фацио. Влязоха. Пред очите им се ширна голям, напълно празен хол. Кухнята и банята също бяха необзаведени, липсваха дори най-основните неща. От хола тръгваше стълба от камък и дърво, която водеше към горния етаж. Там имаше две големи спални без мебели. Във втората спалня обаче имаше разгъната на пода чисто нова дебела завивка, току-що купена, още с етикета върху нея. Обзаведената баня се намираше между двете спални. На поставката под огледалото имаше опаковка с пяна за бръснене и пет ножчета за еднократна употреба. Две от тях бяха използвани.